Радко Пенев - Ритуалът

— Не е фалшификат, там го намерих…

Единият от биячите посегна към Иван и той вдигна ръце, за да се предпази, но удар не последва. Онзи се изхили. Доктора всичко го болеше. Ребрата му бяха натъртени от ритниците. Знаеше, че няма нищо счупено, но болката бе толкова силна, че едва събираше мислите си.

— Виж сега — изправи се иманярят, — знаеш ли защо ми викат Славея?

Иван не отговори, вперил поглед с наведена глава в мозайката на пода.

— Защото при мен всички пропяват, докторче. Няма някой, който да не е пропял — кимна към младежите. — Като пойни птички пеят, хахаха!

Смехът на Златанов се смеси с вика, който се изтръгна от Иван, докато падаше по очи от ритника в гърба.

— Не те лъжа, Жоро, недей… стига толкова… Моля те, не лъжа… — Риданието се изтръгна от доктора, без да го осъзнава, и постепенно премина в задавено хлипане: — Това е истината, само едни плочи останаха… и двете змии… Недей повече, моля те…

Славея заобиколи писалището и клекна до него.

— Наистина ли нямаше нищо друго? — попита го с мек глас.

— Не…

— Не взе нищо друго оттам?

— Не, не, само това… — отговори Иван, после побърза да добави: — И парцала, с който беше увит ритонът. Всичко друго си е на мястото… Само го зарових обратно.

— Браво. Точно така, никой не трябва да разбира, не оставяме следи.

Славея го гледаше с лека усмивка.

— Добре, докторе, склонен съм да ти повярвам, днес съм в настроение. Все пак успях да предотвратя фалшифициране на историята, нали? Хайде, стани и се оправи малко. Няма да ходиш така по улиците, нали?

Иван се изправи, пъшкайки, на колене и го погледна през подутите си очи. Дали щеше да се отърве? Възможно ли беше?

— Но се сещаш, че ще трябва да компенсирам с нещо времето, което ми загуби, нали? Да не говорим за хонорара на професора — протегна ръка и го погали по главата. — Нали разбираш? Тоя фалшификат например…

— Да, да, каквото кажеш… благодаря ти — облекчението заля доктора като топла океанска вълна.

— Ето, сега е друго, вече виждам, че не ме лъжеш — потупа го леко по бузата.

— Не, Жоро, не те лъжа, всичко взимай, не ми трябва. Въобще не трябваше да се забърквам…

— Е, не, добре стана така, виж сега какви приятели станахме, нали?

Сълзите течаха по лицето на доктор Генчев и се смесваха с кръвта от пукнатите устни и счупения нос.

— Няма страшно, докторе, няма да се плашиш, приятели сме. Приятелите си вършат услуги, нали?

Иван само кимна. Славея се изправи.

— Чудесно, много ще ти бъда благодарен, ако ми измериш кръвното, преди да тръгнеш. Какво ще кажеш?

— Къде, казваш, я намери тази плоча?

Боряна се беше надвесила над отворения багажник, в който Петър държеше плочата с барелефа. Тъмнорусата ѝ коса, вързана на конска опашка, леко се раздвижваше от вятъра. Беше по-къса, отколкото я помнеше, но самата Боряна несъмнено беше станала още по-красива. Стегнатата ѝ фигура бе добила женско излъчване вместо онази момичешка палавост, която толкова го очароваше преди години. Плътният слънчев загар не пречеше на лешниковите ѝ очи да искрят любопитно и подчертаваше луничките по носа.

— На мястото, в изкопа. Имаше още няколко, които оформяха нещо като камера, но на тях нямаше нищо.

— Тази откъде беше?

— От дъното.

— Капак имаше ли?

Въпросът го изненада. Не се беше сетил да провери дали нишата има капак, но нямаше как да няма, при положение че между нея и стъпалото имаше слой пръст. Хвана го яд, че беше пропуснал.

— Не проверих, но мисля, че имаше…

— Хубаво беше да провериш, въпреки че се съмнявам да има нещо на него.

— Е, кажи ми сега за този конник? — смени темата Петър.

— Нека да влезем в палатката, вземи и плочата.

Без да го изчака, Боряна се насочи към една от редицата палатки, разпънати около няколко правоъгълни изкопа, в които десетина младежи ровеха съсредоточено.

Лагерът на археолозите се намираше на трасето на бъдеща магистрала, която напредваше бързо с подкрепата на европейските фондове. По закон, ако при строежа се натъкнеха на място от археологически интерес, строителите трябваше да прекратят работата, докато не се проучи мястото. Това водеше до забавяне на графика и тлъсти неустойки. Практиката беше нищо от откритото да не се обявява и много исторически значими обекти биваха унищожавани без следа. Поради това археолозите се бореха за всяка възможност да проучат терена, преди строителите да са стигнали дотам. За щастие, лагерът беше само на час и половина път и Петър успя да стигне в късния следобед.