Радко Пенев - Ритуалът

Стояха, навели глави, съвсем близо един до друг, взирайки се в екрана на телефона.

— Това какво е? — попита Боряна.

— Стъпалото, нишата е точно под него.

— Можеш ли да увеличиш малко…

Петър увеличи снимката, доколкото позволи екранът, и образът на зацапаното с пръст последно стъпало изпълни картината.

— Ей тук, моля те, увеличи тук — посочи едно петно Боряна.

— Така добре ли е?

Тя мълчеше и се взираше в екрана.

— С SD карта ли е?

— Да, защо?

— Нека да свалим снимките на лаптопа, може ли?

— Разбира се… заповядай — Петър измъкна малката карта и ѝ я подаде.

Боряна седна зад компютъра и с няколко клика на мишката премести иконките на десктопа. Последната снимка се появи на монитора в уголемен размер. Кликна няколко пъти и увеличи едно определено място. Петър не виждаше нищо освен камък, зацапан с пръст.

— Ето… тук, виж тук… — посочи Боряна. — Какво е това?

Петър се надвеси над нея и се вгледа внимателно, докато накрая видя какво му показваше тя. Полуприкрити от мръсотията, се виждаха някакви черти и резки, които сякаш бяха част от надпис, издълбан в камъка.

— Не знам… за пръв път го виждам.

— Шефът каза да те вземем с нас.

— Къде ще ходим?

— На плаж.

Венцислав Русев седеше, изпънал дългите си слаби крака върху седалката на пластмасов стол, и барабанеше с пръсти по масата. Носеше разкопчана докрай светлосиня риза с къс ръкав, която не можеше да скрие мършавите му рамене.

Прокара длан през оредяващата си коса и спусна крака на земята. Не можеше да откаже на Златанов, въпреки че беше затрупан с работа.

— Добре, отивайте в колата, ей сега ще дойда.

Изчака двамата да се отдалечат и позвъни в областната дирекция на полицията, за да предупреди, че отива на оглед и няма да се върне до края на деня. Нямаше да е проблем — често отсъстваше по цели дни, докато водеше разследванията си, и в дирекцията бяха свикнали. Това му даваше свободата да избяга от полицейската рутина и той се възползваше дори без да има формален повод.

Секретарката на шефа му носеше името Елена — древната красавица, заради която бе избухнала Троянската война. За раз-. Лика от нея секретарката бе грозноватичка и доста пълна. Бе сигурен, че младата жена ще го покрие. Разбира се, щеше да се наложи да я посети по-късно, за да ѝ докаже колко ѝ е благодарен. Макар и да му се струваше досадна на моменти, съумяваше да я остави с впечатлението, че изпитва дълбоки чувства към нея. Тя си въобразяваше, че вниманието му е продиктувано от сериозни намерения. Никак не му бе трудно да ѝ завърти главата. Точно това, от което тя имаше нужда, за да продължава да го прикрива.

Пръстите на Боряна тракаха уверено по клавиатурата, докато обясняваше.

— Ще използвам една специализирана лингвистична програма, която имаме. Не е най-модерното, но върши работа. Използва алгоритъм, който възстановява предполагаемите места на изгубени пиксели. Така по-лесно разчитаме похабени символи. Е, има по-надеждни начини, но в този случай така е най-бързо.

Докато говореше, снимката на монитора избледня и няколко контрастни червени линии се появиха на мястото на чертите от камъка.

— Ето, виждаш ли, става… Избрала съм червено, защото не може да се обърка с остатъчен цвят — червеното рядко е било използвано за надписи в древността. Имало е определено символично значение, както можеш да се досетиш.

— Да, кръвта… смъртта…

— И животът. Винаги са свързани.

— Ясно. Какво пише?

— Е, чакай, де, още нищо не се вижда. Не се разпознават символи, не виждаш ли?

— Не знам какво виждам — вдигна вежди Петър.

— Ох — въздъхна тя, — представи си, че в програмата са въведени познати символи, които се напасват към тези от снимката, ако се открие съответствие.

— Разбирам… Сега не се открива.

— Не, но това нищо не значи. Трябва да сме сигурни как е ориентиран текстът, освен това този е прекалено закрит от пръстта… Чакай малко…

Боряна се надвеси над монитора и се взря в червените линии. Три от тях образуваха равностранен триъгълник с точка в средата.

— Това тук… — посочи. — Това несъмнено е разпознат символ. Хм… а останалите…

— Какво?

— Не съм сигурна, но ми напомня нещо познато, срещала съм го някъде.

— Не можеш ли да се сетиш?

— Не ме припирай, де! Не съм специалист по древна писменост… лингвистиката не ми е сила…

— Извинявай… — започна Петър.

— Но знам кой е — вдигна глава Боряна и му се усмихна.