Радко Пенев - Ритуалът

— А другите?

— Езеровският е върху пръстен, използван при погребален ритуал. Там е намерен.

— До село Езерово, предполагам.

— Да… А Кьолменският е открит в погребална могила. До село Кьолмен — усмихна се тя. — Интересното при него е, че е обърнат навътре, тоест е предназначен за четене от погребания. Той впрочем е бил кремиран.

— Трудно ще му е да чете така — усмихна се Петър.

— Да — ухили се в отговор Боряна, — но не и ако духът му е безсмъртен и няма други забавления.

— Сигурно е самотно… в гробница.

— Бррр… не искам да си представям дори — дяла вечност да четеш само едно и също.

Петър уверено изпревари две коли едновременно, като се плъзна в свободното място току пред колата от насрещното платно.

— Боре, онзи, дядовският надпис…

— Кой?

— Онзи, бе, който отиваме да снимаме — на дядо ми.

— Аааа… Дядовски… Какво за него?

— Защо толкова заинтригува професора?

Боряна сви рамене.

— Защото изглежда истински и явно има място, откъдето дядо ти го е копирал.

— Хайде сега, не ме прави на глупак. Дотолкова и аз сам се досещам. Не е само това.

— Хм… Сигурно са Кабирите.

— Кои са те?

— Мистериите на Кабирите. Това е мистично учение със силно влияние в древността, макар и сведенията за него да са изключително оскъдни. Всичко се е пазело в дълбока тайна.

— Защо е толкова важно? — попита Петър, без да мести поглед от пътя.

— Защото досега не са намирани светилища у нас освен едно предполагаемо до Варна. Единствено епиграфски сведения сочат, че Кабирите са били почитани в резиденцията на Севт III. Това би означавало, че територията на днешна България е имала много по-високо значение в древния свят. Разбираш ли, мистериите са били събирател на древната философия, обединявали са теологични принципи и практики. Център на духовни учения, които са оказвали въздействие върху аристокрацията. Само посветени са можели да се докоснат до знанието, заключено в тях. Имат тракопеласгийски произход, доколкото се сещам. Известни са няколко имена, за които се предполага, че са адепти — Орфей например, Залмоксис 7 7 Полумитичен дар и бог на тракийското племе гети според Херодот („История“). Гетите вярвали в безсмъртието на душата и в задгробния живот. — Бел.ред. също.

— Какво би представлявало такова светилище? В смисъл дядо ми как е попаднал на него? Ако е някакъв храм, не трябва ли да е открит отдавна?

— Не е задължително. Може да е разрушен напълно и той случайно да се е натъкнал на частични останки.

— Да, може… Имали ли са съкровища?

Боряна обърна глава към него и каза тихо:

— Имали са, Пеше, най-ценното от всичко — знанието и мъдростта. Добре ще е да го намериш, не мислиш ли?

Петър не отговори, само стисна по-силно волана и настъпи газта.

Черният мерцедес бавно приближи края на улицата и паркира встрани, далеч от погледите. Преди да излезе, Венци огледа околните къщи, но не забеляза никого. Входната вратичка не беше заключена и леко изскърца, когато пропусна тримата мъже в двора.

— Ау, змия! — изпищя единият от биячите, които придружаваха Русев, и отскочи назад.

— Много си кух бе, Кофа, не гледаш ли, че е убита — изсмя се другият, но за всеки случай заобиколи съсухреното тяло на пепелянката.

Кофата изсумтя и продължи напред, като гледаше в краката си.

— Бягай, има друга зад теб! — разбута с крак сухата трева първият и се разхили.

— Стига бе, тъпак, бой ли искаш? — озъби се Кофата.

— Господа, намалете приказките — спокойно се намеси Венци Русев и клекна до изкопа.

Двамата млъкнаха, но продължиха да си разменят коси погледи. Венци огледа нишата, видя липсващото дъно и смръщи вежди. Ежедневно правеше огледи на местопрестъпления и бе свикнал да не изпуска и най-дребните детайли. Погледът му пробяга по разхвърляната пръст, обходи стъпалата и се спря на едва забележимия надпис върху последното стъпало.

— Влизайте вътре и взимайте всичко — нареди им той, а после се изправи и огледа дворовете наоколо. Слънцето залязваше, но вероятно хората все още се криеха някъде на сянка, защото навсякъде беше пусто.

След няколко минути двете горили извадиха останалите плочи и ги струпаха на земята.

— За това ли блъскахме толкова път? — попита Кофата.

— Една липсва — забеляза другият.

— Тъп си бе, Кире, не виждаш ли, че нищо няма на тях. За к’во са ти?

— Не разсъждавайте, господа, не ви се отдава, може да се нараните, докато се мъчите — спокойно каза Венци.