Радко Пенев - Ритуалът

— Аре, бе, не се прай много, давай да се връщаме — изскърца със зъби Кирето.

— Не толкова бързо, господа, не толкова.

Сумракът преминаваше в мрак, когато Боряна се надвеси над изкопа.

— Тук ли беше?

— Да… но… някой друг е идвал след мен — с недоумение гледаше тъмната дупка Петър. — Нишата си беше на място, стените ѝ си бяха непокътнати. Сега няма нищо…

Оглеждаше се, без напълно да разбира какво се е случило. Погледът му попадна на надписа, заради който бяха дошли.

— Боре, някой е изчистил надписа…

— Петьо, разминахте се! — чу енергичен глас зад себе си Петър и се обърна.

Възрастна, възпълна жена приближаваше с пъргави крачки, докато бършеше ръце в пъстра престилка. Позна я въпреки годините, които се бяха отпечатали на лицето ѝ.

— Лельо Петранке! Откога не съм те виждал!

— Моите съболезнования, Петьо, да знаеш, ние много го уважавахме бай Васил, много услуги ни правеше — каза със съчувствие, докато го държеше за ръката. — Е, и ние на него, де.

— Да, лельо, знам… той също много ви уважаваше.

Жената въртеше ръце в престилката си.

— Туй твойта булка ли е? Браво, мойто момче, много ти е хубава… — наклони глава тя.

— Аааа… не, тя е… съученичка, само компания ми прави — отговори Петър, но усети как се изчервява. Боряна се усмихваше широко.

— Ама, значи, пусто да остане, за малко се разминахте! Има-няма двайсе минути — плясна с ръце леля Петранка, после добави гордо: — Ние с бат’ ти Прокопи им казахме, че си идвал оня ден, ама като не се обади, не знаехме накъде си отишъл.

— С кого съм се разминал?

— Ми с ония, твоите съученици, дето те търсеха, за да се събирате — усмихваше се жената. — Ние те видяхме, че ходи из двора вчера. Ама бива ли така, да дойдеш, да не се обадиш? — сърдеше се тя, без да спира да нарежда. — Първом се чудехме дали не искат да купуват, щото не говореха много, ама като им казах, че си идвал, и се разприказваха. Среща на класа, а? Хубаво, хората трябва да се уважават… Много приятни момчета са ти приятелите, да знаеш.

Спря за миг и хвърли поглед към изкопа в краката им, сякаш едва сега го забеляза.

— Ми тука кой ровил бе, Петьо, ти ли? — посочи с ръка тя.

— Не, не съм аз, ти не си ли видяла някого?

— Ух, пусти да опустеят дано, няма да мирясат! Колко им разправях аз, че бай Васил не е такъв човек, пък те… На, гледай какво направили.

— Да… — започна Петър.

— Ти не се безпокой, ние ще наглеждаме с бат’ ти Прокопи. Ама вие защо не ни дойдете на гости, а? Да разкажеш как е в странство, сигурно друго е там, нали?

— Не мога сега, лельо Петранке, нека друг път. Обещавам.

— Белким една торбичка домати да ви набера, а?

— Да, точно така, Петър Георгиев — говореше в слушалката Венци, докато гледаше в залязващото слънце. — Трябва да е влязъл в страната скоро. От Англия, вероятно е кацнал в Бургас.

Мерцедесът се движеше бързо по завоите, като сечеше пътя на колите, които задминаваше.

— Наел е кола, няма начин — бил е с кола, при това сам, провери къде и каква марка е — продължи той. — Телефонен номер също. Искам справка с кого е говорил, откакто е в България.

— Веднага, да — изръмжа той. — Не ме интересува колко е часът, казах веднага!

— Нямам понятие какво става — разсъждаваше на глас Петър.

Малкото ресторантче, където седнаха да вечерят, висеше над ръба на скалистия нос и разкриваше широка гледка към спокойното море. Мракът се сгъстяваше, а с него от морето настъпваше прохладен бриз, който носеше приятна свежест след дългия горещ ден. Отбягвано от туристите поради неугледния си вид, ресторантчето предлагаше винаги пресни морски дарове. Собственикът, освен рибар, беше и главен готвач и знаеше как да приготвя улова си.

Решиха да пренощуват в селото, в старата къща. Петър мислеше, че Боряна няма да иска, но къщичката беше чиста и спретната, макар и чаршафите да миришеха на нафталин. Оставиха багажа, смениха дрехите си набързо и слязоха към морския бряг.

— Никой освен теб не знае, че съм се прибрал. Леля Евдокия, разбира се, но тя се интересува единствено от продажбата на къщата, за да прибере комисионната.

— И чак дотук да се грабнат да те търсят… — допълни Боряна.

— Мда… сигурно те са взели плочите. Не разбирам защо са се връщали? Защо не са ги взели още първия път?

— Може после да са се сетили нещо…

— Да, бе… едва ли. За да знаят къде да копаят, няма да са неподготвени.

— Да не са други?

— Може — сви рамене Петър. — Обаче и надписа са изчистили, видели са го… Професорът дали ще е готов вече?