Джинн Райан - Игра на нерви

Той се усмихва.

— Браво, Томи.

След дълги и искрени извинения Томи успя да си извоюва плахо приятелство с мен и сега много ми помага в борбата с ИГРА НА НЕРВИ. Вярвам, че е нямал никаква представа до какви крайности ще стигнат нещата. А и той не е единственият, който се държа нетипично и нелогично онази вечер.

С Иън се преместваме под едно дърво край пътеката и се облягаме на него, за да раздвижим мускулите си, преди да започнем да тичаме. През първата седмица след играта всяка сутрин бяхме обсаждани от Наблюдатели, които ни снимаха за някакви смахнати точки след края на играта. Томи даже намери джипиес тракер, закачен за бронята на колата ми.

Полицията не помогна особено. Казаха, че нямало достатъчно доказателства. Другите играчи настояват, че пистолетите са били пластмасови, а напитките — сок. Сигурна съм, че са им платили за това. Гнусният спонсор, който се беше натресъл на събирането на Обречените на чистота, също не казва нищо.

Ние обаче се борим. Свързах се с един куп хора, готови да помогнат, включително един Наблюдател, заснел за кратко образите на водещите от кръга за големите награди. Образът е зърнист, но Томи се постара да го изчисти, така че софтуерът за разпознаване на лица да го сравни с милиони други образи в интернет. Разбира се, Гай и Гейл вероятно също са били само платени наемници. Но ако ни дадат следа към големите инвеститори, които стоят зад играта, си заслужава да опитаме.

Двамата с Иън тичаме покрай цъфнал храст орлови нокти, който облива пътеката с уханието на настъпващото лято. Вдишвам дълбоко, но отскачам назад, когато иззад съседното дърво изскача кльощаво момче с насочена' камера.

Иън се спира точно пред него.

— Пич! Не е нужно да ни дебнеш. Ако беше помолил да ни снимаш, щяхме да ти позволим.

Вярно е. Научихме едно интересно правило за славата. Хората, които отчаяно искат да я получат, всъщност са такива, които другите не желаят да гледат. Затова с Иън решихме да позираме, когато ни помолят. Колкото повече се показваме, толкова по-непопулярни се надяваме да станем.

Този обаче не ни помоли. И ще си получи заслуженото последствие. Двамата с Иън вадим телефоните си и започваме да снимаме Наблюдателя.

Той закрива лицето си с ръце.

— Що го правите, бе?

Иън се ухилва.

— За новия сайт: ВИЖ КОЙ ДЕБНЕ. Усмивка!

Онзи побягва, ругаейки. Получи се по-добре от обикновено. Моите кадри вероятно са размазани, защото още си карам със стария телефон, но има и по-лоши неща от скапана камера.

Километър и половина по-нататък сядаме на дълга дървена пейка. Иън ме взима в скута си и ме притегля в топла, сладка целувка, но аз непрестанно се взирам в дърветата наоколо и се чудя дали наистина сме сами.

Опитвали сме да намерим по-сигурно уединение за сутрешните си срещи, но и дума не може да става да се виждаме у нас или у тях. А дори когато паркираме на някое много далечно място, пак ни смущават откачалки, дрънчащи с камерите си по прозорците на колата. Разбирам защо онази Абигейл избяга за цяла седмица във Вирджиния. Колкото и да ми се иска да сложа край на ИГРА НА НЕРВИ, малка част от мен се надява да пуснат следващия епизод в събота, за да отклонят вниманието към новите играчи. Знам, че е ужасно от моя страна.

Покрай нас минава тичаща групичка и ние също се надигаме, за да продължим тренировката си. Денят обещава да е ясен и слънчев. Може би със Сид ще излезем на обяд с момчетата и момичетата от клуба по фотография, за да поработим над портретните й снимки. Свободните си вечери пък използвам, за да работя над портфолиото си. Да върви по дяволите ИГРА НА НЕРВИ, сами ще сбъднем мечтите си.

Много скоро тренировката свършва. С Иън се разделяме с дълга, бавна целувка и аз се качвам в колата си. Докато потеглям, забелязвам, че вътре мирише на готвено, все едно някой е ял бекон тук. Да не би нещо да е влязло през вентилацията? Хвърлям поглед към задната седалка, за да се уверя, че никой не се е скрил там. Празна е, но въпреки това раменете ми потръпват. Никога ли няма да се отърва от това усещане?

Когато се прибирам, мама и татко ме посрещат с усмивки на облекчение — както всеки път, когато изляза да тичам. Знам, че влагат цялата си воля в тази малка проява на доверие, затова ще сторя всичко по силите си да го заслужа. Неочакван ефект от случилото се е, че видяха колко отчаяно ми се живее. Струва ми се, най-после повярваха, че инцидентът в гаража наистина беше нещастен случай. Може би, ако имам късмет, ще направят изключение и ще ме пуснат да отида с Иън на събитието на „Подслон за човечеството“ другия месец.