Джинн Райан - Игра на нерви

Усещам, че е права. Цяла вечер Иън се показва страхотен пич. Но дали и това не е част от шоуто? Дали истинското му предизвикателство не е било да разбие сърцето ми, както каза Томи?

Главата ме цепи. Трябва да се обадя на родителите си, но повече от всичко ми се иска да се затворя в себе си и да си върна поне част от личното пространство, което изгубих тази вечер. Пътуваме в тишина, докато стигаме до дома на Сидни.

Слизам заедно с нея.

— Много съжалявам за всичко. Много — казвам аз с наведена глава.

— Струва ми се, разбирам защо си се записала — въздъхва тя. — Важното е, че ни спаси. Всички сме живи и здрави.

Вдигам очи. Макар да се съмнявам, че Иън чува тихите ни гласове в колата, тя показва със знаци сестричке.

Отвръщам й със същото и изчаквам отвън, докато си влиза вкъщи.

Иън иска да ме закара до дома ми, но аз му казвам да ме остави пред залата за боулинг. Някаква твърдоглава част от мен иска да приключи тази вечер така, както я започна — под мой контрол.

Неоновите светлини на алеята са изключени. Няма Обречени на чистотата, няма Наблюдатели. Само почти пуст паркинг, на който стоят моята кола и един разнебитен микробус.

Иън изглежда много по-стар, отколкото когато се срещнахме за първи път преди толкова много часове.

— Какво ще кажеш да карам след теб, само за да съм спокоен, че всичко е наред?

— Много мило, но и ти си уморен също като мен. Прибери се, а утре ми се обади. Или по-точно днес. Когато се наспим.

Той се усмихва.

— Нямам телефона ти.

Целият свят разбра номера на сутиена ми, а партньорът ми не знае дори телефона ми. Луда работа. Разменяме цифрите.

Той се навежда и нежно ме целува.

— Единственото хубаво нещо тази вечер си ти.

Кимвам и слизам от колата. Иска ми се да му вярвам, но не мога да се отърва от упоритото съмнение, че се държи толкова мило, само защото все още очаква някаква награда. Може би някой ни снима от онзи микробус. Пфу. Животът на параноиците е много изтощителен. Сега обаче съм прекалено уморена и искам да се махна от всичко това. Предполагам, че с времето ще установя истинските чувства на Иън.

Когато всички залози се разкрият.

Не си падам по ранното ставане, но постепенно свиквам. Спокойствието на утрото обещава всичко през деня да бъде отново нормално. Но също като котката на Шрьодингер, единственият начин да разбера е да подам глава от кутията. Закусвам, обличам се и едва тогава включвам телефона си, изкушена да удължа още с миг това спокойствие и в същото време тръпнеща в очакване да разбера дали нещо се е променило.

Едно съобщение привлича вниманието ми, но се загубва сред стотиците други. Обичайното количество в началото на деня. Което значи, че животът ми си е все така откачен. Но пък ме познават толкова хора.

И аз го използвам.

Пускам седмичното си съобщение до всички нови номера и страници в „ТоваСъмАз“, които са се насъбрали през последните седем дни. Повечето хора няма да му обърнат внимание, но да се надяваме, че все някого ще впечатли.

ДРАГИ МИ СВЯТ,

ИГРА НА НЕРВИ ЕДВА НЕ МЕ УБИ В ИМЕТО НА ПЕЧАЛБАТА СИ. МИСЛЯТ СИ, ЧЕ ЗЛОУПОТРЕБАТА С ИГРАЧИТЕ ЩЕ ИМ СЕ РАЗМИНЕ, ЗАЩОТО НА НИКОЙ НЕ МУ ПУКА И НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА ГИ НАМЕРИ. САМО ЧЕ ГРЕШАТ.

ТЕ НЕ МОГАТ ДА СЕ СКРИЯТ. НЕ И ОТ ВСИЧКИ НАС.

ИЗПОЛЗВАЙТЕ КОМПЮТЪРНИТЕ СИ УМЕНИЯ, ИЗПОЛЗВАЙТЕ УМЕНИЯТА НА ПРИЯТЕЛИТЕ СИ И ГИ ПРОСЛЕДЕТЕ. МОЛЯ ВИ!

Изпращам го и оставям телефона си настрана. Няма да го поглеждам чак до утре… ако успея. Учителят ми по моден дизайн ме нарича лудит. Аз го наричам опит за съхраняване на психиката.

Връзвам косата си на опашка и се отправям към гаража. Въпреки че съм наказана да си стоя вкъщи вечер и през уикенда, докато не стана достатъчно голяма да гласувам, имам право три пъти седмично да излизам сутрин, за да спортувам. Качвам се в колата си и се насочвам към един парк наблизо, където ме чака старо сиво волво.

Иън стои до него и прави стречинг, облечен със спортни шорти и тениска, под които се виждат загорелите му ръце и крака. Аз също се зареждам от редовните ни тренировки и съм решила, че бицепсите са чудесен моден аксесоар. Когато стигам до него, се целуваме дълго, а после заставаме пред бордюра, за да раздвижим прасците си.

— Може да сме напипали нещо — казвам аз, като си мисля за съобщението на телефона си.

— За него или за нея?

— За Гейл, чието истинско име всъщност е Джордан — ако софтуерът за разпознаване на лица не греши.