Джинн Райан - Игра на нерви

Когато стигаме до асансьорите, аз ритвам подпората на вратата и изкрещявам:

— Ако някой припари навън, преди да сме излезли от сградата, ще го застрелям в задника.

Успокоявам се, че никой не е умрял от куршум в задника. Докато затварям вратата, си представям протегнатите в тъмното ръце към портфейла.

Иън посяга да натисне копчето на ВИП асансьора, но аз го спирам.

— Целият сектор е зает от ИГРА НА НЕРВИ. Ако пратят подкрепление или шофьорите долу са въоръжени, ще минат през частния вход.

Той натиска копчето на служебния асансьор. Заставаме нащрек в очакване да видим дали някой идва към нас. Вратите се отварят, кабинката е празна. Слава богу. Макар още да не съм сигурна, че долу не ни очаква наказателният отряд на ИГРА НА НЕРВИ, може би дори в клуба.

Докато влизаме в асансьора, мъжът пита:

— Не изпълних ли вече заложническия си дълг?

Спирам. Чудя се дали, ако попаднем на някого от организаторите, този тип ще ни бъде от полза. Съмнявам се, иначе отдавна да са го спасили. От друга страна, ако долу ни чака полиция, няма да изглежда добре да се появя със заложник на мушката.

— Може да останеш тук — казвам аз.

Качваме се и натискам бутона „Клуб“, като наум се моля да не ни трябва някакъв код, за да слезем долу.

Вратата се затваря и кабинката потегля. В същия миг Сидни и Иън се строполяват върху мен и ме прегръщат. Не можем да повярваме, че сме избягали от тази стая. Колко време ще мине, докато и другите се откажат и си тръгнат?

През рамото на Сид виждам Томи, който стои смутено в ъгъла. Обзема ме вълна на съчувствие към моя помощник, въпреки че ме снима по време на предизвикателството в театъра. Но нали дойде да ме спаси? Щом Сидни и Иън ме пускат, отивам при него и го прегръщам. Той изглежда учуден, но също ме прегръща и то не твърде непохватно, докато не изгубвам равновесие и не забивам лакът в тялото му. Изведнъж усещам вибрация в джоба му. Отдръпвам си. Какво, по дяволите, е това?

Томи отстъпва назад и ме избутва настрани. Лицето му пламва и погледът му се стрелва надолу.

— Телефонът ти работи. Току-що го усетих. Вдигни!

Устните му се усмихват, но очите не.

— Сигурно сега са го включили.

Той вади с треперещи ръце телефона от джоба си и прочита съобщението си.

Аз също проверявам своя, но той все още е блокиран. Карам Иън и Сид да направят същото. Никой не работи, освен този на Томи, въпреки че сме в асансьора.

— Защо не се обадиш на 911? — питам аз.

Той пипа нещо по апарата.

— Ъ-ъ, да. Ще се обадя.

— Хайде, толкова ли е трудно да набереш три цифри? — И защо се колебае? Хаосът от последните няколко часа се уталожва в съзнанието ми и в мислите ми се очертава ясна следа, която не съм забелязала досега. — Къде е полицията, Томи? Ти наистина ли я повика?

Той гледа втренчено телефона си.

— Естествено. Сигурно са объркали адреса или нещо такова. Джипиесите не са толкова точни, колкото хората си мислят.

— Но ти си. — Всички събития от вечерта добиват кристална яснота, като през онзи еднопосочен прозорец горе. — Дай ми телефона си, Томи.

Той натиска нещо на екрана.

— Казах, че ще се обадя.

— Направи ми това удоволствие.

— Направи ми това удоволствие — имитира ме той пискливо. — Звучиш като героиня от онези пиеси, за които все не те избират.

— Дай ми телефона веднага, Томи.

— Дай й го — обажда се Иън, като натиска копчето за затваряне на вратите, за да не позволи да се отворят.

— Млъквай. — Томи избърсва потта от челото си. — Вий, дойдох да те измъкна, а ти не ми вярваш, така ли?

— Не знам за какво си дошъл. Но беше глупаво да дойдеш без полиция. А глупавите постъпки не се вписват в профила ти, Томи. Не са и смели. Пресметливостта обаче ти пасва идеално. Бас ловя, че ти си казал на ИГРА НА НЕРВИ защо съм ядосана на Сидни. Лив и Юли никога не биха ме предали така. И колко хора знаят за лепенката на радиото в колата ми? Задник такъв!

— Не съм аз най-големият задник тази вечер. — Той се подсмихва и поклаща глава с отвращение.

Пламъкът вътре в мен се нажежава до бяло. В следващия миг с едно движение, което репетирах заедно със Сидни за ролята й в онази пиеса за нинджите, вдигам крак и го забивам в чатала му. Томи се свлича на пода и грабвам телефона от ръката му. Пълен е със съобщения от ИГРА НА НЕРВИ. Подозренията ми са потвърдени.

— Кучи син. Предал си ме за един голям телевизор?

Той вдига кръвясалите си очи.

— Телевизорът изобщо не ме интересува. Имаме три вкъщи. Не само на теб ти е писнало да живееш зад кулисите.