Джинн Райан - Игра на нерви

— Сид, Томи, Иън, добре ли сте? — провиквам се аз?

— Да — извиква Сидни в отговор. — Стига тази психопатка да не стреля повече в тавана.

От гърдите ми се откъсва въздишка на облекчение. Слава богу. Когато стигаме до стаята, казвам на Тай:

— Влизай вътре.

— Защо? Мислех, че искаш играта да свърши.

— Направи каквото иска — казва мъжът.

Тай се промушва през дупката в стената. Въпреки че лампите в стаята още са угасени, екраните над еднопосочния прозорец показват различни образи в приглушени оттенъци на зеленото, което потвърждава предишното ми подозрение, че ни снимат с камери за нощно виждане. Мики и Иън се надигат от пода, където явно са се борили. Обръщат глави към мен, сякаш се опитват да разберат какво се случва в коридора.

— Какво, по дяволите, става?

Мики прикляка и очите й идват на нивото на дупката. Защо не е излязла заедно с Тай? Нима мисли, че ако остане вътре, има шанс играта да продължи? Що за награда са й предложили, освен харлито? Терен за бой с кучета?

— Иън, Томи, Сидни, излезте — казвам аз със стоманен глас.

Мики се изправя и грабва пистолета от Джен.

— Следващият ми изстрел няма да бъде предупредителен.

На един от екраните виждам, че е насочила оръжието към Сид.

— Ако не правите, каквото Вий ви казва, никой от вас няма да получи никаква награда — обажда се мъжът. — Мога да се погрижа за това.

Тай провира глава през дупката.

— Ти кой си, шефът на играта ли?

— Не, но ви гарантирам, че много държат да остана доволен.

Настъпва мълчание. Несъмнено чакат от ИГРА НА НЕРВИ да потвърдят думите на мъжа. Онези обаче вероятно са твърде заети да събират армия. Екраните продължават да излъчват само образите на играчите в стаята.

— Май никой не стои зад гърба ви, господин Инвеститор — казва Мики дрезгаво, без да сваля пистолета от Сид. — Може би не им пука дали ще ви застреляме.

Мъжът започва да трепери.

— Само че на мен ми пука. А разполагам с възможности да ви осигуря наградите.

В стаята се чува раздвижване и шепот.

— Как ще го гарантирате? — пита Тай.

— Ако Вий ме застреля, ви гарантирам, че няма да получите нищо. Ако ли не, аз винаги възнаграждавам тези, които ми помагат. Точно както наказвам останалите.

— Само че ние сме въоръжените — напомня му Мики с повишен, раздразнен глас. — Може би организаторите просто искат да ви застреляме. А после Вий и приятелите й.

Тя се обръща и насочва пистолета си към мъжа.

— Ти да не си друсана? — обажда се Иън. — Каквото и да се случи в тази стая, ще бъде излъчено. И се записва. Искаш да прекараш остатъка от живота си зад решетките ли или като кучка на този, който държи записа, за да не те прати в затвора?

Стисвам по-здраво пистолета.

— Освен това ние също ще стреляме, но това ще бъде самозащита. Не че има значение, защото не виждам камери в коридора. Само аз няма да бъда записана.

Гласът ми е твърд, а вените ми са ледени.

— Не знам — казва Тай.

— Е, аз знам — отвръщам аз. — За мен играта свърши. Ще дам заслуженото на този задник. И едновременно с това ще ви прецакам, за да не получите нищо.

Мъжът замръзва.

— Сега ще извадя портфейла си. Пълен е с пари в брой и кредитни карти. Използвайте ги.

Оставя го на земята.

Мики гледа дупката в стената и вероятно пресмята дали може да дотича и да разбие главата ми, преди да съм застреляла мъжа. Или нея.

Колкото и да се изкушавам да я подразня, оставям я да помисли. Може да е злобна, но не е глупава.

Раменете й се отпускат и тя сваля оръжието.

— Разкарайте се оттук, тъпанари.

Джен се опитва да я прегърне, но Мики се отскубва.

Няколко секунди по-късно Томи се промушва през отвора, следван от Сид и Иън.

Преди да излезем навън, аз посочвам портфейла на пода.

— Извади шофьорската си книжка.

— Защо? С нея нищо не можеш да си купиш.

Не мога, разбира се. И не бих. Повръща ми се само при мисълта да си купя нещо с парите на този извратеняк.

— Просто ми я покажи.

Да види какво е да нарушат личното ти пространство.

Той коленичи, взима една карта от портфейла и го оставя пак там. На слабата светлина от телефона и екраните не мога да определя със сигурност дали наистина е шофьорската му книжка или членската му карта за „Анонимни извратеняци“, но той знае, че не се шегувам. Изправя се и ми я подава.

Няма начин да се приближа толкова, че да може да избие пистолета от ръката ми, затова му казвам да подаде картата на Томи. Излизаме заднешком, без да го изпускам от мушка. Иън върви последен, насочил оръжието си в гърба му.