Джинн Райан - Игра на нерви

Тай ме дърпа за крака. С другия го изритвам в лицето. Той изохква, но хватката му не отслабва. Пробвам да го ритна отново, но той вече е готов за това и хваща и другия ми глезен. Усмихва се и затиска краката ми с тежките си гърди върху гумения килим. От тази страна на прозореца парчетата стъкло прорязват бедрата ми през чорапогащника.

Тай приковава долната част на краката ми с ръце.

— Нали знаеш, че мога да си лежа тук цяла нощ. Или просто да те завлека вътре.

Господи, няма начин да ме прекара обратно през стъклата, без да се нарежа цялата. Протягам се надясно към копринената драперия, но тя е дръпната настрани като завеса и не мога да я достигна. Извивам ръка, за да извадя пистолета си, но якето и полата ми са се усукали около него. За щастие, джобът с телефона ми се е изместил върху корема. Бръквам вътре. Дали ще успея да набера 911 достатъчно бързо? И дали ще има обхват?

Тай явно се досеща какво съм намислила, защото се изправя на колене, като почти не премазва глезените ми. Дърпа ме за краката и ме изтегля с няколко сантиметра към стаята, при което се порязвам още повече. Ровя в джоба си, макар да не се надявам, че ще успея да се обадя навреме. Пръстите ми докосват нещо друго до телефона — значката. Бог да поживи Джими Картър! Грабвам я и без да се замисля, я отварям и забождам иглата в бузата на Тай.

Той изпищява, а аз продължавам да бода челото и другата му буза.

— Проклета кучка!

Ритникът ми може и да не беше достатъчно силен, за да го принуди да ме пусне, но малката значка се оказва по-ефективна. Докато Тай се държи за бузите, аз освобождавам краката си и пълзя по натрошените стъкла, които хрущят под бедрото ми и се впиват в дланите ми. Изправям се и бързо оглеждам ръцете си. Само едно стъкло е успяло да пробие кожата и сега ми причинява остра болка в левия палец. Бедрата ми обаче парят от безброй малки порязвания. Бързо изтупвам стъклата от себе си. Друго не мога да направя в момента.

Тай се мъчи да се провре през дупката с изкривено от ярост лице, но широките му рамене не могат да минат, без да се пореже сериозно.

— Бягай, Вий! — крещи Иън. — Ако един от нас избяга, играта свършва!

След цялата борба да се измъкна от стаята, все пак се поколебавам за секунда, защото не искам да изоставя Иън, Сидни и Томи, само че няма друг начин. Чувствам се като предател. Но най-голямата ни надежда е да повикам помощ.

Тай се изправя и ритва стъклото, като избива още едно парче.

— Мъртва си, кучко.

Побягвам.

— Ще намеря полицията! — крещя през рамо, докато тичам наляво към фоайето.

В коридора изведнъж става тъмно. Удрям се в стената и усещам остра болка в рамото. Притискам го с ръка и продължавам да тичам, тласкана от трополенето и звуците от хрущене на стъкла зад гърба ми.

Проехтява изстрел и заглушава всичко.

Не, не, не!

— Върни се, кучко, и си понеси последствието или каквото там поискат от теб! — крещи Мики. — Или следващият куршум е за приятелите ти!

Устата ми пресъхва. Способна ли е да го направи? Преди малко не стреля хладнокръвно, но сега е по-отчаяна.

— Бягай, Вий! — крещи Сидни.

— Играта вече свърши! — присъединява се Иън.

Наистина ли? Какво ще направят Мики и Тай, ако продължа? А ако се върна? Разумът ми казва, че Иън е прав, но въпреки това се чувствам като предателка. Зад мен се трошат стъкла. Тай сигурно почти е преодолял стената. Мятам се в тъмнината и се удрям в нещо с остри ъгли. Служебното бюро във фоайето. Почти успях. В този момент се сещам за телефона. Изваждам го от джоба си, задъхана от надежда. Поглеждам го и простенвам. Все още няма обхват.

Поне мога да използвам екрана му като слабо фенерче и да различа главната врата. Зад гърба си чувам пъшкане и викове, после още един изстрел.

О, боже, о, боже, о, боже. Но дори Мики да е направила немислимото, ако се върна, ще стане още по-лошо. Отварям вратата към асансьорите и светлината ме заслепява, макар да е съвсем слаба. Виждам някакво движение — вратата на асансьора се затваря зад пълна кабинка с може би шестима Наблюдатели. Дрехите им са цветни, но лицата — сиви. Един мъж, петдесетинагодишен, със зализана коса и луксозно кожено яке, ми праща въздушна целувка.

Кучи син. Това е придружителят на Обречените на чистота — същият, който изхвърли двама ни с Иън от боулинга.

Спускам се напред с изваден пистолет и го вклинявам в последните сантиметри между затварящите се врати. Стоманата се удря в стомана, а Наблюдателите се разпищяват и се притискат към стените на кабинката. Май вече не им е толкова забавно. А после вратите леко подскачат и се отварят.