Джинн Райан - Игра на нерви

Придвижваме се надясно. Иън започва тихичко да се смее, после все по-силно. Побиват ме тръпки, въпреки че го очаквах. Никой не стреля. Дотук добре.

— Какво е толкова смешно? — пита Тай.

— Ние — отвръща Иън. — Държим се като подплашени зайчета в тъмното. Нищо не можем да направим. Защо тогава не дадем на публиката шоуто, което иска? Може би ако се представим достатъчно добре, ще увеличат наградите на всички.

Той минава покрай мен. Аз се хващам с една ръка за тениската му, а с другата продължавам да държа пистолета насочен към Мики, докато заобикаляме канапето. Иън стисва ръката ми, а после ме пуска, за да се приближи към противниците ни от другата страна на масичката. Аз оставам от тази и пипнешком търся въжето, на което е окачен стъкленият плот. Надявам се, че Иън прави същото от другата страна. Ако е решил да ме предаде, скоро ще разбера.

— Някой иска ли да се полюлее? — пита Иън и блъсва масата.

— Трябва да държим пистолетите насочени, кретен такъв! — изкрещява Мики.

Скърцам със зъби, но се старая да звуча весело:

— Някои можем едновременно да се забавляваме и да се целим.

— Какво правите? — пита Сид.

Дръпвам въжето заедно с Иън.

— Ако ИГРА НА НЕРВИ остане доволна от представянето ни, може да пусне вас с Томи.

Тежкото стъкло се залюлява между двама ни с Иън. Държа насочения пистолет близо до гърдите си, за да не го ударя.

Иън отново се засмива.

— Някой иска ли да се повози, преди двамата с Вий да сме се качили на това нещо?

— Въжетата може да не издържат тежестта ви — предупреждава Самюъл с треперещ глас.

— Намекваш, че съм дебела ли? — изпъшквам аз.

Двамата с Иън блъскаме масата все по-силно. Въжетата скърцат.

— Последно повикване! Хайде, Мики, двете с Джен можете да ни покажете как се прави.

Докато говори, масата се удря в стената. Да се надяваме, че никой не е забелязал.

— Разкарай се — отвръща Мики.

Дали организаторите някак ще се намесят и ще ни спрат? Или загадката на кроежите ни повишават достатъчно одобрението на Наблюдателите, за да бъдат доволни спонсорите?

— При следващото залюляване! — прошепва Иън.

Това е. Ако планът ми се провали, друг нямам. Няма да мога да спася приятелите си. Коленете ми се подкосяват от това, което ни предстои. Започват да се огъват, също както на прослушването за пиесата. Както стана, докато се поливах с вода в кафенето. Както винаги става, когато се окажа в центъра на вниманието. Опитвам се да се изправя. Сега трябва да бъда силна. Поне веднъж трябва да се представя добре на сцената.

Когато масата се връща при нас, аз си поемам дълбоко дъх, събирам сили и се напрягам на въжето с всеки грам от теглото си. Дали Иън ще блъсне масата или внезапно ще я спре и ще разкрие истинското си лице?

Масата обаче полита. Въжетата вият. Удря се в стената, а аз се моля тя наистина да се окаже стъклена.

В стаята отеква оглушителен трясък. После чувам най-прекрасния звук за цялата вечер: писъците на зрителите от другата страна на прозореца.

Добре дошли на шоуто, задници.

— Какво, по дяволите, става? — изкрещява Мики.

— Ох! — казва Иън.

Хващам въжето на масата, докато се връща назад, и отново я запращам в стената, за да доразбие стъклата. Разнася се пушечен откос. Залягам, докато над главите ни светват стробоскопите и продължават да свистят изстрели. Дали са истински? Писъците — със сигурност.

Между просветванията виждам светлината от коридора отвън. Това ли е тръпката, която са търсили Наблюдателите от първия ред? Облива ме вълна на омраза към всички, които са стояли толкова близо до нас, а не са ни спасили.

Дори когато мигащите лампи угасват, вътре продължава да се просмуква слаба светлина от коридора. Това улеснява задачата ни, защото виждаме какво правим, но от друга страна, и те ни виждат.

Тай се надига иззад канапето си. Пистолетът му се колебае между мен и Иън.

— Какво правите бе, тъпаци?

— Каквото ни наредиха от играта — отвръщам аз. — Ти не получи ли съобщение на телефона си?

Двамата с Иън хващаме въжетата и отново засилваме масата. Дори другите играчи да не разбират, че сме нарушили правилата, на водещите им е ясно. Въпрос на време е да реагират с ново последствие или нещо по-лошо. И понеже няма смисъл да се преструвам, че се целя, затъквам пистолета отзад в полата си, за да освободя и двете си ръце за следващия тласък.

Масичката се забива за пореден път в стъклената врата на около половин метър от пода и разширява дупката до трийсетина сантиметра. Още светлина. Още писъци. Жалко, че не излетя направо в коридора и да размаже скапаната публика, която като че ли се разбягва в търсене на убежище.