Джинн Райан - Игра на нерви

Изведнъж осъзнавам със сигурност, че копринената драперия в коридора отвън не е само декорация: това е завесата, която сега е вдигната за представлението. А лъскавата стена до вратата не е стена, а еднопосочен прозорец. Наблюдателите са на няколко крачки от нас. Знам го със сигурност — все едно, че дишат във врата ми.

Дали да споделя подозренията си с Иън? Ами ако това, което казва Томи, е вярно? Възможно ли е Иън да ме е изманипулирал в името на интернет славата? Може би Мики беше права и сред нас наистина има къртица. Как иначе успява да плаща частното си училище? Сид също го намираше за съмнителна личност, а тя е добър познавач на хората. Всъщност дали наистина е така? Толкова добър познавач ли е, щом е избрала мен за най-добра приятелка? Най-добра приятелка, която се усъмни във верността й и освен това се включи в игра, която може да коства живота и на двете ни.

Тази вечер Иън беше моята скала. Нужен ми е някой, който да ми помогне да се измъкна оттук. Томи може да се е объркал, че е видял Иън в гнусни сайтове, точно както сгреши, че може да се разчита на полицията да се появи навреме. Видял е това, което е искал да види. Но пък е най-умното момче, което познавам. Възможно ли е наистина да допусне такава грешка? Скубя косата си. Нямам време да разбера истината. Трябва да се доверя на инстинкта си и да действам.

Свивам ръка на фуния и прошепвам подозренията си на Иън, молейки се да е на моя страна.

— Това е лудост — казва той, но в гласа му се долавя лека несигурност. — А дори да е вярно, какво можем да направим?

Поне шепне, а не разгласява мислите ми на всеослушание.

Поклащам глава, смутена, че не вижда нещата ясно като мен. Или не иска. Дали ще се опита да ме спре?

— Да стреляме през прозореца — предлагам аз.

Той замълчава за миг.

— Изстрелите или ще преминат и ще уцелят някого от другата страна, ако приемем, че там има хора, или ще рикошират обратно към нас. И двата варианта са неприемливи.

Не съм сигурна дали публиката ни не заслужава дъжд от куршуми, но засега ще се съглася.

— А какво ще кажеш да забием канапето в него?

— Много е масивно и няма колелца. Не мисля, че можем да наберем достатъчно скорост, за да разбием стената.

В стаята няма нищо друго, което можем да хвърлим, освен бирени бутилки и кутии от пуканки. Ако не броим, разбира се, другите играчи, двама от които с удоволствие бих хвърлила през прозореца. Само да можехме да вземем странната стъклена масичка.

Дъхът ми спира.

Всъщност не е необходимо. Вързана към въжетата, тя е като торпедо. И тъй като в двата й края няма канапета, нищо не може да я спре. Прошепвам идеята си на Иън. В началото се възпротивява, но какво друго ни остава? Разменяме няколко думи как да осъществим плана си, без другите да ни застрелят. В момента, в който стигаме до план, който не звучи невъзможно, чувам тихо щракване.

— Какво беше това?

— Върнах чукчето — отвръща той.

Гърдите ме стягат. Чувствам се уязвима. Но той е прав. Няма да си струва да избягаме, ако междувременно неволно застреляме някого. А от ИГРА НА НЕРВИ така и не уточниха, че трябва да държим оръжията си с дръпнати чукчета; стига да не изпускаме целта, не би трябвало да ни обвинят в нарушаване на правилата. Аз също връщам чукчето на пистолета си, но го държа насочен към Мики.

— Готова ли си?

Няма време да не бъда. Сидни всеки момент може да отиде при Тай, а това ще вбеси играчите до него. Или от колоните ще гръмне музика, или ще пуснат вода от пръскачките, а някой ще се стресне и ще започне да стреля.

Надигам се до Иън и казвам:

— Време е за шоу.

Той се навежда към мен.

— Първо трябва да ти кажа нещо. Не знам що за извратен клип е сглобил Томи за мен, но със сигурност е фалшив.

Вече нямам никаква идея кое е истинско и кое — фалшиво. Томи е способен да направи какъвто клип си поиска. А и ми е все едно какво е правил Иън в мрежата. Важното е само да се опитаме да избягаме. Сега. Но разбирам желанието му да изясни нещата, за всеки случай.

— А моето истинско име е Винъс — прошепвам аз в отговор. — Искаше ми се просто да знаеш, за всеки случай… И трябва непременно да защитиш Сидни, каквото и да стане.

— Ще оцелеем, Винъс.

Той притиска устни в моите.

Дали? Ами Сид и Томи? Какво ли не бих дала да се озова отново зад кулисите и да гледам как Сидни и Матю се целуват на сцената. Да го правят вечно, ако щат.

Поемам си дълбоко въздух.

— Добре, да действаме!

Съжалявам само, че нямаме време да посветим Томи и Сидни в плана си.