Джинн Райан - Игра на нерви

— Което е проблем единствено ако има истински куршум — добавя Самюъл.

Нима той още вярва, че тези пистолети не са смъртоносни? А какво ли мисли публиката? Полицията още не е нахлула да ни спаси. Наистина ли всички смятат, че това е една голяма игра на пейнтбол? Че всички ще си тръгнем оттук само с по няколко синини? Някои от зрителите са садисти, на които им се иска всичко това да е наистина. Но поне приятелите ми би трябвало да ни гледат с ужас. И безсилие, защото никой не знае къде сме.

Не помня какво се казваше във филма за единичната стрелба и патроните в пълнителя, но знам, че дръпването на чукчето е още една крачка към истинския изстрел. Даниела също го осъзнава. По бузите й се стича спирала. В крайна сметка обаче страхът да не се окаже следващата жертва надделява и тя също дърпа чукчето.

— Вий? — пита Иън.

Чувствам се по същия начин като Даниела; изобщо не желая да докосвам чукчето и да насочвам това нещо. От друга страна, ако нещата отидат на зле, трябва да мога да се защитя. Себе си и приятелите си. С притаен дъх натискам с палец издатината в задната част на пистолета. Щрак.

Горната устна на Мики е добила блясък, който допреди малко липсваше. Чудесно. Червен воал замъглява зрението ми.

— Колко дълго трябва да стоим така? — изписква Джен, но не получава отговор.

— Казаха само да дръпнем ударниците, не колко дълго да ги оставим така. Изпълнихме тази част от предизвикателството, така че хайде сега да върнем ударниците и да оставим оръжията, преди да се е случила някоя глупост.

Самюъл кимва. Ще ми се да каже нещо, но той мълчи.

Всички гледаме към екраните в очакване ИГРА НА НЕРВИ да се намеси.

Иън се фокусира върху играчите от другата страна на масата:

— Какво ще кажете да броя до три и едновременно да върнем ударниците? Да спрем, преди да сме стигнали до точка, от която няма връщане назад. — Той си поема въздух. — Едно.

Джен повдига вежди към Мики, която не откъсва по-

— Две.

По гърба ми се стича пот. В стаята е тихо. Няма нито музика, нито дори скърцане от стол.

Иън вдишва дълбоко. Дали с него ще сме единствените, които ще върнат ударниците на оръжията си? Дишането ми е станало толкова плитко, че ми се струва, че всеки миг ще изгубя съзнание.

— Три.

Палецът ми се плъзва към чукчето, но преди да го щракна, целият свят притъмнява. Лампите в стаята угасват. Включват се мигащи стробоскопи. Чуват се писъци. И изстрели.

Инстинктивно залягам. Металното тяло на пистолета е тежко и хлъзгаво, но все пак го държа подпрян на облегалката на канапето над главата си. Сърцето ми бие сякаш се опитва да изскочи от гърдите ми, а когато слухът ми се връща, забелязвам, че свири игрива музика като на площад. Иху! Очевидно, нечия перверзна идея за шега.

Дясната ми ръка се е схванала и бавно свалям оръжието, като се изкушавам просто да го пусна на пода. Но може да ми потрябва да се защитя срещу всички останали пистолети, които, убедена съм, дори в мрака продължават да бъдат насочени срещу мен.

— Добре ли са всички? — питам тихо с надеждата да не стресна някого и да предизвикам още изстрели.

— Да — казва Иън някъде вляво от мен.

— Томи? Сид? — питам аз на по-висок глас.

В далечния ъгъл на стаята се чува шумолене и гласът на Сидни, който винаги звучи кристално ясно:

— Добре сме.

Въздъхвам с облекчение.

— Нас няма ли да провериш? — обажда се Мики с напевен глас.

— Предположих, че вие сте оцелели, след като аз не съм стреляла.

— Да, бе — изръмжава тя. — Или нежното ти гадже стреля по нас?

Иън се размърдва.

— Не, някои от нас умеем да контролираме пръста си върху спусъка.

— Тя не каза това — засмива се Тай.

Самюъл се обажда за първи път от часове.

— Чуха се пет изстрела. Аз не съм стрелял. И звукът не дойде от тази посока. Значи трябва да сте вие двамата.

— Пистолетът ми е студен. Искаш ли да дойдеш да провериш? — отвръща Иън вече ядосано.

Естествено, Мики не се сдържа да добави:

— Знаехме си, че пистолетът ти е студен, щом ходиш с фригидна.

Боже, всичко ли е секс за това момиче? И защо просто не си признае, че е откачила и е стреляла? Освен ако… Полазват ме яростни тръпки, когато осъзнавам другата възможност.

Прочиствам гърлото си, така че следващите ми думи да прозвучат ясно като гласа на Сидни.

— Може би от ИГРА НА НЕРВИ са произвели изстрелите. Или са пуснали запис на изстрели заедно с миризма на барут във вентилацията. И в двата случая са искали да ни подплашат, за да започнем и ние да стреляме. Не разбирате ли? Това е краят.