Джинн Райан - Игра на нерви

Очите й са влажни, но гримът й е безупречен.

— Вий, макар да се държа като кучка и половина тази вечер, аз дойдох да ти помогна, а не да се крия в ъгъла.

— Знаеш ли какво, Сид? Права си. Бях ужасна. Все някак ще ти се реванширам. Но ако настина искаш да ми помогнеш, моля те, стой настрани. Сериозно. Моля те, моля те, моля те, заради мен.

Тя не помръдва. Как да я накарам да помисли за себе си, когато е твърдо решена да не се откъсва от мен?

Осветлението започва да отслабва.

Избутвам я към вратата.

— Върви, преди да са угасили лампите и да се озовеш под кръстосан огън. Тогава няма да помогнеш на никого.

Сидни трепери, но не мога да кажа дали от страх или безсилие. Накрая разумът надделява и тя се отдалечава. Томи тръгва след нея, като поглежда през рамо към двама ни с Иън.

Отправям се към канапето, като по пътя се удрям в глупавата масичка и я залюлявам. Самюъл протяга свободната си ръка да я спре, без да сваля насочения си към мен пистолет. Вместо да седна, аз се скривам зад канапето и приклякам, като подпирам пистолета си върху облегалката също като останалите. Меката възглавница сигурно няма да спре куршум, но се чувствам по-добре зад този щит. Прицелвам се в Мики, която се ухилва и също се прицелва в мен. Не мога да повярвам, че държа оръжие, насочено към друго човешко същество.

Иън все още стои в средата на стаята. Когато притъмнява още повече, той заобикаля масичката и заема позиция зад канапето на Самюъл. Защо не ми хрумна да кажа на Томи и Сидни да се скрият тук, за да имат поне някакво прикритие? За пореден път тази вечер предадох хората, на които държа. Приятелите ми изглеждат толкова уязвими, сгушени до вратата.

Въпреки че по-скоро биха умрели, отколкото да признаят, че двамата с Иън сме постъпили хитро, двете двойки от другата страна на масичката също стават от местата си и приклякат зад канапетата. Убедена съм, че и Самюел би искал да се скрие зад своето, но тъй като Иън вече е там, той бързо заобикаля и отива при Даниела и Тай. И така, сега сме като две армии, петима срещу двама, прицелили оръжия над канапетата през масичката за кафе.

Отнело ни е само минута да заемем позиции, но явно търпението на ИГРА НА НЕРВИ се е изчерпало, защото писукането започва отново.

ДРЪПНЕТЕ ЧУКЧЕТАТА НА ПИСТОЛЕТИТЕ СИ.

На екраните се появява анимирана демонстрация, в случай че сме забравили наученото от филма. Коремът ми се свива. Напрягам мускули, за да спра треперенето на краката си.

— Наистина ли мислите, че това ще ви се размине? Ако тези пистолети са заредени и някой бъде прострелян, това ще сложи край на играта завинаги.

НЕ Е КРАЯТ, А РЕКЛАМА.

Думите проблясват на екрана в другия край на стаята, към който гледаме двамата с Иън, но не и на този отдясно. Сидни и Томи се обръщат натам, за да го прочетат, но според мен не успяват.

— Шегувате ли се? — обръщам се аз отново към камерата. — Дори никой да не ви открие, кой ще иска да играе след подобен случай?

Другите играчи изглеждат озадачени. Нима и екранът, към който гледат те, също не работи?

Насреща бързо се изписва:

ХОРАТА, КОИТО ОБИЧАТ ДА ПЕЧЕЛЯТ, ВИНАГИ ЩЕ ИГРАЯТ.

Едно тъмно кътче на съзнанието ми знае, че са прави, колкото и да не ми се ще. Достатъчно доказателство е какво направих аз тази вечер с надеждата да спечеля стипендия за дизайнерския колеж.

Щом не мога да въздействам на ИГРА НА НЕРВИ, може би ще успея да подтикна другите участници към малко здравомислие. Те вероятно вече смятат, че съм се побъркала, след като чуха само моите реплики в последния разговор.

— Хайде бе, хора, нека прекратим това. Те искат да се изпозастреляме помежду си. За реклама. Мислите, че преувеличавам ли? Погледнете килима по средата, под масата. Това е канал. Знаете ли за какво е? За да може стаята да се измие с маркуч. От кръвта ни.

Мики се изсмива.

— Не, за да се измие пикнята на бебетата като теб, които се подмокрят.

Тя прокарва пръст по пистолета и се чува силно щракване. Джен затваря очи, после ги отваря, отклонява поглед от мен и също дръпва чукчето. После Тай. И Иън. Щрак, щрак, щрак.

Тай повдига вежди към Даниела.

— Какво чакаш?

— Заредени ли са? — извиква тя.

А ТИ КАК МИСЛИШ?

Отново работят всички екрани. Дали е имало съобщения, които другите са видели, а аз не?

Раменете на Джен се тресат.

— Нямам никакъв опит с оръжия. Ами ако гръмне?

Тай се намръщва.

— Няма, ако не дръпнеш спусъка, тъпачке. Като издърпаш чукчето, само преминаваш на единична стрелба.