Джинн Райан - Игра на нерви

ЩЕ СИ ДЪРЖИМ УСТАТА ЗАТВОРЕНА, АКО И ВИЕ ГО НАПРАВИТЕ.

Веднага млъквам.

ДОБРЕ. ВСЕКИ ДА ВЗЕМЕ ПИСТОЛЕТА СИ. КОЙТО НЕ ГО НАПРАВИ, ЩЕ ГО ПРЕДАДЕ НА ДРУГ ИГРАЧ ПО НАШЕ УСМОТРЕНИЕ.

Мики първа грабва своя. Всички правят същото. Без мен.

— Не си струва. Хайде просто да пием бира и да си поприказваме. Все още всичко може да завърши добре.

Иън ме поглежда; между очите му се е образувала бръчка.

— Вземи пистолета, Вий.

Боже, сигурно го държат с нещо още по-гадно. Или са му предложили нов бонус? Но какво би могло да го съблазни толкова? Изпитвам желание да проникна в главата му и да разбера мотивите му.

По гърба ми пробягва тръпка от собствените ми мисли, фокусирани върху лъскавото черно оръжие пред мен. Устата ми пресъхва.

— Това е лудост.

Той оглежда останалите край масата.

— Да, така е. Но ако не го вземеш, ще бъдеш съвсем беззащитна.

Всеки дъх, който си поемам, заплашва да се превърне в ридание, което никога да не спре. Насилвам се да говоря въпреки треперещите си устни:

— Да не вземеш пистолет, може да се окаже по-безопасно, отколкото да вземеш. Дори тези тук не биха застреляли невъоръжен човек.

Мики млясва с устни.

— Разбира се.

ИМАШ ТРИЙСЕТ СЕКУНДИ ДА РЕШИШ.

После от говорителите се чува шепнещият глас на Гейл:

— Постъпи умно, Вий.

Твърде закъснял съвет.

На екрана се появява часовник, отброяващ оставащите секунди. Оглеждам се наоколо. Мики и Тай галят пистолетите си, като че ли са котета. Дори Самюъл държи своя така, сякаш не му е за първи път. Това ме учудва; сигурно е от прекалено много видеоигри. Даниела и Джен са положили своите в скута си и здраво стискат подлакътниците на канапето.

Остават двайсет секунди.

— Няма нужда да го насочваш към никого, само го вземи — казва Иън.

— Така те впримчват — стъпка по стъпка — прошепвам аз, въпреки че всички ме чуват.

— Никой няма да те принуди да стреляш — настоява Иън със стегнато гърло, — но ако го вземеш, ще има един пистолет по-малко за другите.

Мики и Тай ме гледат като питони, дебнещи зайче. Може би трябва да взема пистолета и да прострелям камерите.

Десет секунди.

По челото на Иън се търкулва капка пот.

— Моля те, Вий, няма да мога да защитя и двама ни сам.

Толкова не ми се иска. Но как да седя тук беззащитна?

В последните три секунди грабвам пистолета. Тежък е, мазен и никак не прилича на фалшив. Слагам го в скута си, без да ми пука, че може да остави петна по полата ми. Мики се ухилва презрително.

ЧУДЕСНО! СЕГА СЕДНЕТЕ И СЕ НАСЛАДЕТЕ НА ЕДИН КРАТЪК ФИЛМ. ДЖЕН, МОЛЯ ТЕ, ОТВОРИ РОЗОВИЯ ШКАФ, ЗА ДА СЕ ПОЧЕРПИТЕ, ДОКАТО ГЛЕДАТЕ.

Тя става, но поглежда въпросително към Мики, защото не знае какво да прави с пистолета си.

— Само го дръж насочен надолу — казва й тя.

Джен се подчинява и отива на пръсти до шкафа. Мога само да си представям какво ли ще включва извратената „почерпка“. Още не сме имали отровни предизвикателства. Но когато отваря розовата вратичка, въздухът се изпълва с аромат на пуканки, от който ми иде да повърна. Джен изважда опакована кутия с пуканки с надписана марка отстрани и я оставя на масата, след което се връща, за да донесе няколко кутии с бонбони, също с ясни етикети. Спонсорите наистина ли мислят, че така ще повишат продажбите си? Глупав въпрос всъщност.

— Хладилникът е пълен с „Ред Бул“ — провиква се Джен към Мики. — Искаш ли един, бейби?

Разбира се, Мики и всички останали, които допреди малко се наливаха с бира, сега си взимат от енергийната напитка. Алкохол и кофеин: печелившата комбинация.

От пуканките ядат само Тай и Мики, които се тъпчат с пълни шепи. Самюъл свива рамене и си взима кутийка бонбони. Когато Джен се връща на мястото си, осветлението притъмнява и на екраните започва да тече филм, озаглавен „Боравене с оръжие за начинаещи“.

Следващите пет минути се учим как да зареждаме пистолетите, да дърпаме чукчето, да изтегляме затвора назад и да се прицелваме с една или две ръце. Всяка нова информация усилва желанието ми да закрещя. Ще бъдем застреляни. Кръвта ни ще се стече по канализацията, за да остане стаята чиста за следващите играчи. Коленете ми треперят толкова неистово, че има опасност пистолетът да падне от скута ми.

Иън ме хваща за ръката.

— Това е само шоу. Само се опитват да ни сплашат.

Опитват се? Дори неговото лице е пребледняло, а пулсът в ръката му отеква в моята.

ЕТО ЧЕ СТИГАМЕ ДО ЗАБАВНАТА ЧАСТ. НО ПЪРВО ИМАМЕ МАЛКО НЕСВЪРШЕНА РАБОТА. НЯКОЙ ТРЯБВА ДА ПОНЕСЕ ПОСЛЕДСТВИЕТО ОТ ПОВЕДЕНИЕТО СИ ПРИ ПРЕДИШНО ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО.