Джинн Райан - Игра на нерви

За момент всички се смълчават. На някакво ниво знаят, че това е твърде вероятен сценарий.

— В тъмното, на мигащите стробоскопи, няма как да разберем кой е стрелял и кой — не — съгласява се Иън.

— Задници — подсмърква Джен. — Хайде вече включвайте осветлението. А и зрителите не ни виждат на тъмно.

Не очаквах от нея да се разциври. Но пък и от себе си не очаквах да заредя оръжие.

— Тук мирише на пикня — отбелязва Тай.

Наистина с миризмата на пиратки и пуканки се е примесил лек дъх на амоняк. Пфу.

Правят и някакви номера с осветлението, защото макар да не виждам никаква светлина над главата си, започвам да различавам очертанията на ръцете си. Сядам, най-вече за да се отдалеча от противния килим, но и за да огледам формите, които постепенно изплуват в мрака: канапетата, мърдащите глави, втренчени в мен. Масичката остава невидима, но забелязвам дебелите метални въжета, на които виси от тавана.

ДОБРЕ. БЕЗ ОПРАВДАНИЯ. ПРИЦЕЛЕТЕ СЕ ОТНОВО С ОРЪЖИЯТА СИ. И ЗА ДА НЯМА ПОВЕЧЕ НЕДОРАЗУМЕНИЯ, ТРЯБВА ДА ГИ ЗАДЪРЖИТЕ ТАКА ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ДВАЙСЕТ МИНУТИ ОТ ИГРАТА.

Помня как гледах финала за голямата награда миналия месец — онзи с момичетата и момчетата, застанали на ръба на покрива. Сигурна бях, че отдолу има предпазна мрежа. Докато те трепереха, предаването пускаше откъси от предишни предизвикателства. Предполагам, че същото правят и с нас сега. Всичко в името на садистичното забавление.

Зениците ми се разширяват и виждам как Тай се надига над облегалката на канапето, насочил пистолета си срещу Иън. Просъсква нещо на Даниела, която бавно се присъединява. Джен и Мики се прицелват в мен — добре де, в моето канапе, но няма особена разлика. Самюъл прави същото. Иън вдига пистолета си срещу Тай.

Държа пистолета в скута си и се мъча да реша какво да направя. Прокарвам пръсти по него и напипвам чукчето. Да го върна ли? Трябва да мога да се защитя, а съм сигурна, че никой друг не е върнал своето, въпреки че от играта така и не казаха нищо по въпроса. Всъщност май нямам избор. Ако искам да защитя себе си и приятелите си, трябва да участвам в извратената игра. Надигам се на колене и се прицелвам.

Чакаме. В стаята отново притъмнява и музиката утихва. Различават се най-незначителните звуци — жуженето на електричеството, водопроводът отгоре, учестеното дишане, помръдването на телата. Мракът е непроницаем, като живо същество, което посяга към очите, към носа, към устата ми. Иска ми се да го отблъсна, но той ме държи в лапите си. Гърдите ми заплашват да се пръснат, за да освободят биещото до полуда сърце. Хълцам, неспособна да овладея дишането и звуците, които издавам. Някой от другата страна се смее. Мики.

Иън се премества към края на канапето си, по-близо до мен, и прошепва:

— Наведи глава за малко. Концентрирай се и дишай дълбоко и бавно.

Подчинявам се, без да пускам пистолета. Не ми пука за шибаното предизвикателство, но ако Мики започне да стреля, трябва да отвърна. Дишам дълбоко. След минута вече ми се струва, че съм възвърнала самообладанието си. Главата ми обаче пулсира и вдигам едната си ръка от оръжието, за да разтрия слепоочието си. Всичко това е някаква ужасна фантазия, нали? Опитвам се да си представя, че съм на друго място.

Изведнъж в съзнанието ми изниква една лекция по квантова физика от училище. Имаше някаква котка. Котката на Шрьодингер. Ставаше дума за това, как събитията остават в сферата на вероятностите, докато действително не се случат или по-точно, докато някой не види как се случват. Този учен, Шрьодингер, твърдял, че ако котката му бъде затворена в кутия, никой не би могъл да знае със сигурност дали е жива или мъртва, докато не отворят капака, за да разберат. Сега се чудя дали Наблюдателите ще научат съдбата ни, едва когато някой отвори тази проклета кутия.

Не, стига толкова. Трябва да използвам мозъка си, за да забавя неконтролируемото пулсиране в гърдите си. Мракът наоколо би могъл да бъде навсякъде, по всяко време. Аз бих могла да бъда жива или мъртва. Добре, избирам да съм жива. Докато съм на тази вълна, избирам тъмнината да бъде безлунна нощ, в която лежа на няколко педи от топло, мило момче. Когато ме прегръща, сърцето му бие силно от страст, не от страх.

Почти успявам да повярвам в тази романтична фантазия, когато отново започва да просветлява. Срещу себе си отново виждам три дула. Край на фантазията. Очите ми се пълнят със сълзи, коремът ми натежава от отчаяние.

Положението се влошава още повече, когато Сидни въздъхва театрално и казва: