Джинн Райан - Игра на нерви

— Минаха четири минути. Време е за промяна в сцената. Убедена съм, че аз бих могла да измисля нещо по-интересно от размахване на пистолети в тъмното.

Гласът й потреперва по нетипичен за нея начин. Иска ми се да млъкне. Но кога ли е търпяла нещо мълчаливо?

— Можеш да дойдеш насам да ми покажеш какво имаш предвид — изсумтява Тай. — Имам една свободна ръка.

От ъгъла на Сид и Томи се чува напрегнат шепот.

Имам чувството, че по цялата ми кожа пълзят буболечки.

— Стой си там, Сид! — провиквам се аз. Бих отишла да я вържа, ако това нямаше да доведе до пренасочването на няколко дула.

— Как се казваш? — пита тя.

— Тай, като Тайнственият пич!

Изправям рамене.

— Сид, дори не си помисляй да мръднеш оттам!

А защо не оставя Сид да се опита да обърне играта? Само че това не е училищна пиеса. Чарът й няма да помогне. Нито пък моят. При мисълта, че Тай може да я докосне с дебелите си пръсти, ми се повдига. Ами Даниела? Тя може да изревнува и да открие, че наличието на пистолет в ръката все пак има своите предимства.

— Господи, приятелката на малката кучка е по-досадна и от нея самата — изпъшква Мики. — Може би трябва да сменим мишената.

— Да, точно това очаквах от теб — казвам аз. — Да се целиш в хора, които не могат да се защитят. Само не забравяй чие оръжие е насочено към твоята глава.

Не мога да повярвам, че изричам всичко това, но Мики продължава да държи пистолета си към мен, без да го премества към Сидни. Отвратително е, че Сид стои тук така беззащитна. Смелата ми, твърдоглава приятелка, която носи глупавия корсет толкова дълго, че гърбът сигурно я боли.

Избърсвам едното си око.

— Сид, стой при Томи, моля те!

Той трябва да й е казал, че се е обадил в полицията. Освен ако не се страхува, че тя може да го издаде.

— Май трябва и ние да си намерим пистолети — обажда се той.

Не! Какво, по дяволите, си мисли? Особено като знае, че полицията ще дойде всеки момент! Или блъфира? Което би означавало, че молбата му е само заявка за груба игра. Кого се опитва да впечатли? Публиката не си заслужава.

— Вече се размахват достатъчно оръжия — извиквам аз. — Няма нужда да наливаш масло в извратеното им шоу.

В дясната си ръка усещам остра болка. Може би е от дългото стискане на пистолета. Не знам колко още ще издържа. Колко остава, петнайсет минути? И ако аз се уморявам, не е ли същото и при другите? Достатъчно би било пак да се включат стробоскопите или да се чуе внезапен звук, за да се стресне някой и да дръпне спусъка. Колкото повече се изморяваме, толкова по-лесно може да допуснем грешка.

Отново става тъмно като в рог.

— Трябва да прекратим това, колкото може по-скоро — прошепвам аз на Иън.

Преди нечия ръка да се схване. Преди Сидни да отиде при Тай и да забърка още по-голяма каша. Преди ИГРА НА НЕРВИ да ни изненада с нещо, което да прелее чашата. Което, убедена съм, ще се случи.

— Обмислям план — отвръща той.

— Какъв? Да се хвърлим на пода и да се надяваме на късмета си?

Не съм искала думите ми да прозвучат така презрително, но отчаянието може да извади наяве най-лошото във всеки.

— Предполагам, че в банята няма прозорец, нали?

Това ли било?

— Не, разбира се. В този перверзен театър никъде няма прозорци.

Докато изричам тези думи, в съзнанието ми нахлуват серия от образи: сцени, публики, прозорци, оръжия. Ние сме актьорите в една уродлива продукция. Опиянените Наблюдатели могат да бъдат навсякъде по света и да се наливат с коктейли. Да се обзалагат. Да тръпнат в очакване на кръв.

Когато си представям публиката, която гледа всичко това, предусещам някаква идея и пулсът ми се ускорява. Каква е? Не мога да се отърся от чувството, че съм на ръба на нещо, както когато видя във въображението си купчина плат и започват да изникват идеи за кройки. Мисли. Ще ми се да можех да се огледам по-добре наоколо. Сигурно все ще успеем да отворим някоя врата. Колко видяхме до момента? Девет? Присвивам очи, мъчейки се да различа нещо в тъмнината. Сигурно използват камери за нощно виждане, за да излъчват картина от стаята. Мислят, че могат да уловят тревогата ни. Това ги възбужда. Обзалагам се, че на най-извратените зрители им се иска да бъдат тук с нас, да помиришат страха ни. Представям си кръвожадните им викове, като на арената в Рим, и как императорът се наслаждава на смъртта от позлатения си трон.

Спирам. Стига толкова.

Все някой в публиката ще си запази най-доброто място. Винаги е така. Стената от лявата ни страна е облицована по-различно от другите. Там има само една врата, обикновена, в ъгъла, не като останалите, в които са скрити какви ли не странни отвори. На идване към стаята с Иън минахме покрай столовете, наредени в коридора. Първият ред.