Джинн Райан - Игра на нерви

Насочвам дулото срещу онзи, който ми прати въздушната целувка.

— Хвърли ми телефона си.

Той вдига рамене.

— Оставихме телефоните си при шофьорите. Организаторите не позволяват никой друг да снима и да печели, освен тях.

По дяволите. Да ги изхвърля ли от асансьора и да сляза с него, за да потърся полицията, която може би претърсва сградата, а може би не? Не мога да си позволя да губя време. В съзнанието ми се оформя нов план. Преглъщам.

— Добре, излизай тогава. Само ти.

Мъжът се обляга на стената на кабинката, скръства ръце и протяга крак напред. Усмихва се — да, усмихва се. Копеле с копеле.

— Няма да ме застреляш.

Подпирам вратата на асансьора с крак. Да изкарам ли някой от другите насила? Всички си го заслужават еднакво. Самодоволството на този обаче е нетърпимо.

Стисвам здраво пистолета.

— Нали куршумите не са истински? Защо тогава да не стрелям? Нищо няма да се случи.

Дръпвам чукчето.

Той облизва устните си с език.

— Част от забавлението е да не знаеш колко истински са оръжията. Готов съм обаче да се обзаложа за твоите действия. Насилието просто не отговаря на профила ти.

Кимвам.

— Наистина ли ще се обзаложиш, че профилът ми не е доста по-различен от това, което е бил допреди няколко часа? Ако разбера, че някой от приятелите ми е пострадал, пет пари няма да дам за най-скъпоценните ти части. Така че излизай.

Той свежда поглед към слабините си, после вдига очи. От усмивката му стрелката на вътрешния ми гнусометър се удря в горния край на скалата си.

— Не ме заплашвай, момиченце.

— Едно — казвам аз и се прицелвам в коляното му.

Една набита жена до него го смушква в лакътя.

— Просто отиди с нея. ИГРА НА НЕРВИ така или иначе ще изглади нещата. Няма да изгубят най-големите си поддръжници.

Лицето му почервенява.

— Затваряй си устата.

— Две — казвам аз и вдигам мерника нагоре по крака му. Вратата понечва да се затвори, но аз я сритвам и тя пак се отваря.

Мъжът вперва отровен поглед в мен.

— Чудесно — казвам аз и натискам спусъка. — Тр…

— Добре, малка кучка такава!

Той излиза толкова бързо, че се уплашвам да не избие оръжието от ръката ми.

— По-бавно! Или ще те застрелям. Повярвай ми, ще се почувствам отлично след всичко, което преживях.

Колкото и да е странно, в този момент вярвам, че наистина е така. Явно е проличало в погледа ми, защото той се подчинява. Божичко, в какво съм се превърнала?

Отстъпвам заднешком, а той излиза от асансьора и застава пред мен. Стоим лице в лице, докато вратите се затварят. Кожата му е изпъната, като че ли редовно ходи на козметик, а „ежедневните“ му панталони струват най-малко петстотин долара. Толкова пари и да ги пилее за подобни перверзни развлечения. Ще бъде наистина приятно да го накарам да се гърчи.

— Връщаме се в стаята — казвам аз. — Тръгвай.

Пускам го няколко крачки пред мен и той отваря вратата. Вътре е все така тъмно, но на светлината от асансьора виждам Тай, който се препъва във фоайето, стиснал едната си ръка с другата. Явно се е объркал в мрака. Когато ни вижда, на лицето му се разлива усмивка. Аз присвивам очи и се опитвам да видя нещо в черния коридор зад гърба му, но там е тъмно като в рог.

Приближавам се зад мъжа.

— Върни се, Тай, или ще застрелям този тип. Той е от големите клечки в ИГРА НА НЕРВИ, даже имаше роля в едно от предизвикателствата ни. Ако пострада, можеш да забравиш за всички награди.

Тай се изсмива.

— Кого си мислиш, че заблуждаваш?

Мъжът изправя рамене.

— Да не ти минава през ума да направиш и крачка повече. Ако ме застреля, всички ще платите скъпо и прескъпо.

— Но… — заеква Тай, — ръката ми е…

— Веднага — казва мъжът, явно свикнал да раздава заповеди.

— По кого стреляха? — питам аз.

— Не си направих труда да проверя — отвръща Тай. Задник.

Надзъртам зад гърба на мъжа, за да съм сигурна, че Тай е тръгнал обратно по коридора. От лакътя му капе тъмна течност. Е, знае къде е аптечката. Някъде напред се чуват викове и трясъци.

— Какво следва, принцесо? — пита мъжът.

— Подпри вратата да стои отворена. Бързо.

Имаме нужда от светлина. Той се подчинява.

— Мини през фоайето и тръгни по коридора към стаята. Без бързи движения, но и без да се влачиш.

Той тръгва напред. Вървя на няколко стъпки зад него, насочила пистолета в задника му на светлината от телефона си. През няколко крачки надниквам зад гърба му, за да се уверя, че никой друг не е излязъл в коридора. От стаята се чуват викове. Да не би организаторите да са изпратили подкрепление?