Джинн Райан - Игра на нерви

Заставам колкото може по-близо до вратата и набирам номера, който ще сложи край на всичко това. Том не помръдва, докато обяснявам на полицията за оръжията във ВИП салона.

— Казах ти, че е лайно — обажда се Иън.

Томи удря по стената на кабинката и го поглежда разярено.

— Избраха те вместо мен, само защото знаеха, че ще разбиеш сърцето на Вий.

Сидни накланя глава на една страна.

— И ти ли си се пробвал? Как така никой не спомена, че си качил клип?

Томи я гледа свирепо.

Едва се сдържам да не се изплюя върху него. Предал ме е, защото от играта са избрали Иън вместо него? Жалка история.

Иън отваря вратата на асансьора и се озоваваме в невзрачен коридор. Надниквам навън и виждам врата, която пулсира от басове, и още една в дъното. Връщам се обратно в асансьора, за да поискам шофьорската книжка на спонсора, и Томи я хвърля към мен. Прибирам я в джоба си и тримата със Сид и Иън излизаме навън.

— Играта свърши, Томи — казвам през рамо, докато вратите на асансьора се затварят.

— Коя врата? — пита Иън.

Сидни — за пръв път — също чака моето решение.

По-далечната врата може да води към пряк изход, но може и да ни прати право в лапите на поредните психопати, а и не се знае колко време ще мине, докато дойде полицията. Отварям вратата, зад която гърми музика, и се озоваваме на един балкон над дансинга. С Иън се споглеждаме и бързо прибираме пистолетите под дрехите си.

На слизане по витата стълба никой като че ли не ни обръща внимание. Вероятно изглеждаме зле облечени малолетни, които са се промъкнали незнайно как вътре, въпреки раздраното ми яке и кървящата длан. Грабвам салфетка от една маса и я притискам върху раната на ръката си. Тези на бедрата ще трябва да почакат. Докато се опитваме да си пробием път през тълпата, се блъскаме в хора, които се смеят и пият, сякаш е най-обикновена съботна вечер. Не откъсвам очи от табелката за изхода.

Когато вече сме по средата на залата, една жена посочва към нас и изпищява:

— Ей, това са участниците в ИГРА НА НЕРВИ!

Музиката веднага утихва и всички се обръщат към нас. Един тип вади телефона си и пита:

— Какво правите тук? Свърши ли играта? Постоянно пускат кадри от момента, в който проби дупка в стената! Беше страхотно!

Отстъпвам назад.

— Вие сте гледали?

— Разбира се.

Той показва големия екран, на който върви клип с Тай и Даниела в килера като зелени силуети, осветени от камерата за нощно виждане. Нямам желание да видя по-ясен образ.

Навирам се в лицето му.

— Видели сте как ни затвориха с оръжията? И защо, по дяволите, не ни помогнахте?

— Нали има продуценти и екип, които се грижат за вас? Ей, нали ви казах, че са в стаята горе? — извиква той на приятелите си, като насочва телефона си към мен. — Веднага познах масичката!

Хората наоколо се блъскат, за да ни видят по-добре, крещят имената ни и се смеят. Две момичета ме молят за автограф, а гаджетата им искат да ме вдигнат във въздуха, но Иън ги спира.

Тялото ми е вдървено. Как е възможно да се държат така, сякаш ни познават? Не мога да проумея, че докато аз съм се страхувала за живота си няколко етажа по-горе, те са гледали на нас като поредното развлечение, без да се замислят.

Иън и Сид се опитват да ме дръпнат към изхода, но аз се отскубвам и започвам да си пробивам път през морето от хора и виковете „Ей, Вий!“, докато не стигам до диджея. Картината на екраните се е сменила и сега се вижда как Иън седи в малка стаичка, втренчил поглед в зърнист клип. Успявам да различа само висок мъж, който удря шамар на малко момченце и го повлича към пикапа си, след което камерата се обръща отново към Иън — сам в стаята за предизвикателството, втренчил стъписан поглед в екрана. Кой би снимал подобно нещо за семеен спомен? Нищо чудно, че всичките му награди бяха свързани с бягство. Обръщам се и поглеждам истинския Иън в очите. Той седи до мен, преглъща и премига.

— Това не си ти, нали?

Той поклаща глава.

— Не, но можеше и да бъда.

Диджеят ни посреща с широка усмивка и казва в микрофона:

— Тази вечер имаме почетни гости!

Да, и още как. Аз грабвам микрофона и го моля да спре музиката. Благодарение на факта, че за кратко съм станала известна, той изпълнява молбата ми. Тълпата се обръща към нас, макар някои да продължават да танцуват на въображаема музика.

След като съм участвала в подготовката на толкова много училищни пиеси, би трябвало да знам как да използвам микрофона, но въпреки това ми е странно. Духвам в мембраната, за да се уверя, че работи, и казвам: