Джинн Райан: Игра на нерви

— Здравейте. Аз съм Вий.

— Здрасти, Вий! — отвръщат десетина посетители.

Посочвам към екрана.

— Видели сте ме в ИГРА НА НЕРВИ и сигурно си мислите, че това е забавен начин да спечелиш яки награди. Истината обаче е друга. Едва не загинахме там горе. Играта е реална. Каквото и да става, не кандидатствайте и не я гледайте следващия месец. Или когато и да било.

Няколко души стоят на бара, поръчват питиета и си бъбрят. Останалите ме гледат. Едни се усмихват, други шепнат нещо на приятелите си, трети гледат озадачено. Разпознавам жената от боулинга с червените къдрици. Преди беше на наша страна; може би ще накара приятелите си да се вслушат. Вместо това тя вади камера и я насочва към мен. Всички останали правят същото. Залата се превръща в гора от ръце, вдигнали телефони във въздуха.

Можеше да съм мъртва, а те ме снимат? Едва се сдържам да не ги замеря с микрофона или да не избухна в плач. В този момент митът, че всеки път, когато те снимат, открадват част от душата ти, ми се струва безспорна истина. Усещам как стотиците всевиждащи обективи изсмукват духа ми в желанието си да уловят страха, гнева, движенията ми.

Стоя пред тях вцепенена, онемяла и изпразнена.

Диджеят пуска отново музиката. Иън и Сид ме повличат със себе си и този път не се съпротивлявам. Пробиваме си път със зъби и нокти през тълпата от хора, които крещят да им разкажем повече за предизвикателствата, да им дадем телефонните си номера и уебстраниците си, да им се усмихнем за снимка или клип. Дърпат ме за якето, хващат ме за ръцете, галят ме по главата, като че ли съм пудел. Без предупреждение тялото ми се откъсва от пода и се понася по морето от Наблюдатели. Мятам се, крещя да ме пуснат, а накрая падам тежко на земята. Едно момче потрива брадичката си, където съм го ударила, и ме нарича задръстена кучка. Колко ли пъти чух тази дума през последните часове? Вече няма значение.

Иън ме открива насред хаоса и ме издърпва със себе си. Когато сме само на няколко крачки от изхода, вратата се отваря и влизат двама полицаи, които настояват да говорят с управителя. Колкото и да ми се искаше да дойдат по-рано, сега не мога да понеса мисълта, че ще ме задържат още повече в тази менажерия. Горе вече няма никой, нали? А и да има, само допиват остатъка от бирата. Въпреки това трябва поне да им дам шофьорската книжка на инвеститора в играта и пистолета. Бръквам в джоба си и с ужас установявам, че и двете са изчезнали. Паднали са или някой от ИГРА НА НЕРВИ ме е пребъркал? Разтрепервам се при мисълта, че тези копелета продължават да дърпат конците. Дали са подкупили и полицаите?

Подобни мисли явно хрумват и на Иън и Сид, защото тримата се измъкваме на мразовития въздух отвън и хукваме с приведени глави, докато стигаме до ВИП паркинга. Учудвам се, че никой не е нарязал гумите на волвото на Иън. Но не и че колата на Томи липсва.

Понеже Сид е дошла с него, сега се качва при нас. Дори да имаше кола, още не е готова да остане сама.

Аз обаче се чувствам по-самотна от всякога. Тази вечер са ни гледали хиляди зрители, а повечето от тях нито за секунда не са се замислили, че играчите са истински, живи хора.

Един Наблюдател дотичва до колата и започва да блъска по прозореца, молейки ни за още една снимка. Аз поклащам глава и отмествам поглед.

— За каква се мислиш? — крещи той през стъклото.

Представа си нямам.

Иън изпълнява една от забележителните си маневри, за да избегне още двама самоотвержени Наблюдатели, след което продължава да шофира в мълчание. Дори Сидни като че ли се бори с някакво вътрешно терзание, свита на задната седалка със скръстени ръце. Дали се обвинява, задето е допуснала Томи да я въвлече в последните предизвикателства? Да заблуди момичето, което минаваше за такъв познавач на хората? Като стана дума, трябва да разбера истината за Иън. Не че вярвам, че е къртица на ИГРА НА НЕРВИ или интернет ексхибиционист. Но мога ли да се доверя на преценката си?

Поглеждам го с крайчеца на окото си.

— Би ли ми казал как успяваш да плащаш частното си училище?

Той изглежда стъписан, но кимва, сякаш разбира защо го питам. Раменете му увисват.

— Финансова помощ. И разнасям пици. Яко, а?

Докосвам ръката му.

— Съжалявам, че не успя да спечелиш свободата си.

— Да вървят по дяволите. Игра, която раздава на участниците оръжия, надали някога ще те пусне да си идеш свободен.

Сидни леко кашля. Обръщам се назад и тя бързо ми казва със знаци: Това момче не е за изпускане.