Джинн Райан - Игра на нерви

Джен дъвче парче шоколад и избърсва ъгълчето на устата си.

— Мики не е толкова корава, колкото си мислите. Играта просто я размазва.

— Или показва истинското си лице — отвръщам аз. Нямам никакво желание да бъда снизходителна. — Както и да е, благодаря ти, че я върна обратно пред малко. Пълна лудост е да си мисли, че имам нещо общо с организацията.

Джен повдига вежди.

— Така ли?

Зяпвам от изненада.

— Да, абсолютно.

Тя ме удря по ръката.

— Само се бъзикам. Ако има къртица, то това е Самюъл. Прекалено тихичък е.

Даниела потреперва.

— Страх ме е от тъмното. Нали не мислите, че ще ни оставят сами в стая без осветление?

Оправям полата си.

— Сега, когато вече знаят от какво те е страх, е напълно възможно.

Не искам да съм гадна, но все някой трябва да й намекне, че всяка слабост, която покаже, ще бъде използвана срещу нея.

Раменете й се разтрисат.

Усмихвам се.

— Нищо лошо не може да стане. Ако угасят лампите, опитай да дремнеш и да събереш сили за следващото предизвикателството.

Лесно ми е да го кажа.

Очите й се разширяват.

— Няма начин. В мига, в който затворя очи, ще пуснат паяци или нещо такова. Помните ли онова момиче, Абигейл, от предишната игра? Най-големият й страх бяха змиите и вижте какво й направиха.

Спомням си ужаса, изписан по лицето на въпросната участничка преди месец. Казвам си, че няма начин змиите да са били отровни. Ако просто се беше отпуснала, всичко щеше да бъде наред. Но тя не го направи, през цялото време се гърчеше. А аз я гледах. За удоволствие.

Джен си взима още шоколад.

— Тя искаше да стане актриса. Нали не мислите, че писъците са били на сериозно? За нея играта просто беше едно голямо прослушване. Дори след това продължи да се перчи в „ТоваСъмАз“. Чухте ли какво е направила миналата седмица? Скочила от скала във водопад пред някой, който случайно я снимал с камера. Готова е да се продаде като курва за малко внимание.

Взимам кутийка с безалкохолно.

— Звучи ми малко пресилено за една роля. Пък и чух, че след последния клип е откачила.

Джен се изсмива.

— Рекламни трикове.

Обсъждаме другите предизвикателства от миналия месец, класираме ги по зрелищност и сравняваме слуховете, които сме видели в мрежата. Не че след тази вечер на някого ще му пука за това. Единственият актьорски състав, който има значение, е най-новият.

Я, мисля за себе си като за част от актьорския състав? Интересно.

Решавам, че поне Джен и Даниела не са толкова зле. Само да си бяха хванали свестни партньори. Но пък тогава се съмнявам, че щяха да участват в кръга за големите награди, защото точно партньорите им изглеждат по-ярките характери. Дали и ние с Иън сме тук благодарение на него? Или аз съм успяла да се представя толкова идиотски, че хората са поискали да видят още?

Първата врата се отваря с тих тромпетен сигнал. Иън излиза, залитайки, навън с кръвясали очи и треперещи крака. Какво, за бога, става? Изтичвам да му помогна.

С изненада усещам как целият му гръб потрепва.

— Какво ти направиха?

Той поклаща глава.

— Припомниха ми неща, които искам да забравя. И за които не искам да говоря. Извинявай.

Хм, мислех, че сме партньори.

— Разбирам. Искаш ли нещо от шкафа?

Стиснал главата си с ръце, той я поклаща напред-назад.

— Не, благодаря.

Какво би могло да го разтърси така? Отваря се следващата врата и Тай излиза навън. Размахва юмрук във въздуха и праща Даниела за бира. Очите му обаче потрепват странно, сякаш се мъчи да не заплаче. Явно дори психопатите могат да се психират.

Следващата е Мики, която изкрещява със стъклен поглед:

— Само някой да е посмял да ми каже нещо гадно и няма да ми пука, че ще го изхвърля от играта, ясно ли е?

Последен излиза Самюъл. Прекосява стаята с наведена глава, сяда на мястото си и забива поглед в ръцете си. Не мога да определя доколко е разстроен от предизвикателството, защото неведнъж е заемал тази поза.

Гай плясва с ръце от екрана.

— Добре, хайде следващата група. Първата стая е за Даниела.

Тя се отправя разтреперана към вратата, а преди да влезе, се обръща и ни помахва с ръка. Аз съм следващата. Само да можех да остана няколко минути с Иън. Чувствам се отвратително, задето трябва да го оставя сам, когато е толкова уязвим. Но какво да направя? Прегръщам го — уж повече за негово успокоение, отколкото за мое — и тръгвам към вратата.

Въздухът вътре е хладен, все едно нахлува отвън. Озовавам се в коридор с лампички по пода, водещи към стръмен наклон надолу. Затварям вратата след себе си. Щрак. Мога да се закълна, че чувам тихото цъкане на таймера. А може би е бомба? Следвам лампичките по коридора и слизам поне един етаж под салона. После свивам надясно, където се виждат две врати. Лампичките пропускат първата и ме водят към втората. Отварям я и се озовавам в стая с червен глобус на тавана, който осветява тясното пространство, запълнено от кожено кресло, обърнато към стената срещу вратата.