Джинн Райан - Игра на нерви

— Седни и се настани удобно, Вий. — Гласът на Гейл сякаш идва от множество точки в стаята.

Плъзвам се на кожената седалка и вратата зад гърба ми се затваря с глух тътен. Какво е това, картинг ли? Към скута ми бавно се приближава някаква плоскост, върху която блещукат малки светлинки, а червеният глобус на тавана постепенно притъмнява. Оставам в почти пълен мрак, от което пулсът ми се ускорява. Да не са ми дали по грешка предизвикателството на Даниела? Може би тя в този момент излиза на сцена с мокри дрехи, докато Матю се смее, а Сидни я обвинява, че е гадна приятелка.

Очите ми се приспособяват и плоскостта пред мен добива по-ясни очертания. Протягам ръце и напипвам волан и копчета на екрана до него. Арматурно табло. Какво е това, симулатор на кола?

— Закопчай си колана, Вий. — Гейл е все така само глас, без образ.

Не осъзнавам, че наистина се очаква да го направя, докато тя не повтаря нареждането с по-твърд тон.

— Добре, добре.

Опипвам седалката отстрани и откривам единия край на колана от дясната си страна, а другия — при лявото си рамо. Прекарвам го през гърдите си и го закопчавам. Може би в тази сграда има скоростно влакче или нещо подобно. Няма да се изненадам, след като дискотеката и ВИП салонът са на три етажа един от друг. Е, и преди съм се возила в тъмното. Не ми е любимо, но все съм оцеляла.

Пред погледа ми се открояват малки детайли като вентилационни отвори и озвучителна уредба. Дали наистина работят? Останалите елементи допълват картината. Присвивам очи срещу уредите на таблото и дъхът ми спира, когато забелязвам стикера „НАДУЙ НА МАКС!“ върху копчето на радиото. Това е симулатор на собствената ми кола.

Намръщвам се и включвам радиото. Започва песен, която имам и аз и често си пускам. Кой е дал тези подробности на ИГРА НА НЕРВИ? Нима Сид се е съюзила с тях, за да ми отмъсти?

Под таблото се чува шум от двигател и седалката ми започва да вибрира леко като истинска кола. Всъщност е приятно. Успокояващо. Толкова успокояващо, че отпускам глава назад и затварям очи, макар да знам, че това вероятно ще се изтълкува като знак да пуснат паяците. Голямо чудо.

Много обичам тази песен и дори си припявам. Следващата е още по-хубава. Тук е удобно като в истинската ми кола. Дизайнерът им е обърнал внимание на всички детайли, точно както направи Томи за нашата пиеса. Дори се усеща миризмата на изгорели газове.

Изгорели газове? В затворено помещение?

Тялото ми подскача напред. Няма начин! Натискам копчето на колана, но той не се откопчава. Колкото повече го дърпам, толкова повече се затяга. Музиката се усилва.

Побиват ме хладни тръпки, когато осъзнавам, че песните са същите, които слушах онази вечер в гаража. Тогава също всичко започна съвсем спокойно. Как са разбрали? Или са разпитали всичките ми приятели за музикалните ми вкусове и случайно са уцелили точно това?

Миризмата става все по-силна и главата ми се замайва. Това не може да бъде истина. Някой вероятно пуши от другата страна на стената и духа през вентилацията, за да ме изплаши. И успява.

Изваждам телефона си, за да се обадя за помощ, но няма сигнал. Може би тези стени са от стомана. Като в затвор. При тази мисъл само се разтрепервам още повече. Продължавам да дърпам колана. Изведнъж се сещам, че трябва да имам публика. Разбира се.

Вдигам глава нагоре, където предполагам, че е монтирана камерата.

— Гейл, Гай, пуснете ме!

Изобщо не ми пука дали нарушавам правилата на играта.

Това, което се чува от говорителите, смехът на Гейл ли е?

— Ако някой гледа предизвикателството, обадете се веднага на 911! Пълнят стаята с изгорели газове и главата ми се замайва. Това не е шега! Обадете се в полицията и ги пратете във ВИП салона на клуб „Попи“. Моля ви!

Дали някой ще ме послуша? Или ще решат, че все някой друг ще помогне, точно както ни предупреждават в курса по първа помощ?

— Сидни, Лив, Юли, повикайте ченгета! Моля ви! Това е извратена игра!

Дали ме виждат? Организаторите вероятно са се погрижили да има известно забавяне в предаването, така че Наблюдателите да виждат само каквото трябва. В момента вървят и предизвикателствата на Даниела и Джен, така че кадрите сигурно превключват от стая в стая. Но не могат да ми навредят наистина, нали? Трябва да има някаква граница. Трябва.

Главата ми обаче се замайва все повече. С всички сили се мъча да се освободя от колана. Дори това да е огромна измама, напрягам всеки мускул в тялото си, за да се освободя. Извивам се настрани, за да се измъкна от горната страна на колана. Успявам да освободя ръката и рамото си, но няма място да си промуша главата. Извъртам се колкото мога по-надясно, като почти лягам на седалката, притискам се в нея и се опитвам да се пъхна под колана. Пронизва ме остра болка във врата, но успявам да се освободя от горната част на колана.