Джинн Райан - Игра на нерви

Хващам се за волана и се измъквам и от долната част. След няколко минути съм задъхана, но свободна.

Така ли е наистина? Скачам от седалката и протягам ръце, докато не се удрям в стената зад „колата“. Студена е и влажна, като мрамор… или гробница. След секунда напипвам дръжката на вратата, завъртам я и я дръпвам. Заключено е, разбира се.

Нима ще ме оставят да се задуша тук, пред камерата? Може би това е от онези кармични последици, в които съдбата ти изпраща отново нещо, от което си мислиш, че си избягал. Дали ми е било писано да умра в гаража? Не, не, това е лудост. Само да не се чувствах толкова замаяна.

Блъскам по вратата.

— Пуснете ме да изляза.

Обръщам се отново към стаята и умолявам всички, които гледат, да ме спасят. Двигателят продължава да работи. Музиката свири.

Свличам се на пода, допряла гръб до вратата. По-гъсти ли са изпаренията? Не, нали димът се издига нагоре? Прекалено съм паникьосана, за да си спомня. Отпускам глава на коленете си и затварям парещите си очи. Гърлото ми гори. С каквото и да пълнят стаята, то е по-силно от изгорели газове. Когато заспах в колата си преди толкова много месеци, не усетих нищо.

Всъщност наистина ли не съм усетила? Толкова отчаяно се опитвах да забравя всичко, че никога не се замислих над детайлите, дори когато разказвах на психиатъра.

Какво, по дяволите, съм си мислила онази нощ? Всеки знае, че е опасно да седиш в гаража на работещ двигател. Все по някое време сигурно ми е минало през ума, че трябва да го спра. Но на седалката с музиката и отоплението ми беше толкова приятно. А и бях разстроена. Да, бях ядосана на Сидни. Дребна подробност, за която досега не се бях замисляла. Часове наред бяхме репетирали репликите й за пиесата, а накрая, вместо да ми благодари, тя се оплака, че изглежда дебела в костюма си. Костюмът, който два пъти бях преправяла заради нея.

Толкова ли съм била ядосана, та да се самоубия? Това е абсурдно. А може би го бях направила с надеждата да получа малко внимание. Това също е абсурдно, но някъде дълбоко в съзнанието си се питам дали няма и някаква истина в него.

Удрям по каменния под. Тази игра, тази манипулация е отвратителна. Искам само да се прибера вкъщи и да забравя всичко. Пищя и блъскам по вратата, пръстите ми се разраняват до кръв. Бясна съм на себе си, че се забърках в тази каша, бясна съм на играта за кошмарното предизвикателство, бясна съм на Наблюдателите, че не ме спасиха. Извръщам пламналото си лице от вратата и вдигам средни пръсти към тъмната стая. Ако ме оставят да страдам, ще ги преследвам до край. Но няма да плача.

Вратата зад гърба ми щраква.

Изправям се, но е трудно, краката ми са изтръпнали. Завъртам дръжката и този път се отваря. Донякъде очаквам светът от другата страна да се е преобразил в поредния филм на ужасите.

Вместо това се озовавам отново в коридора с малките лампички по пода, като в самолет. Въздухът е студен, но чист. Вдишвам го на големи глътки и тръгвам нагоре към стаята, където ме чакат останалите играчи. Точно когато стигам до нея, тя се отваря.

Примижавам срещу ярката светлина, която не ми изглеждаше такава преди последното предизвикателство. Иън ме чака на вратата, готов да ме прегърне. Стоварвам се в обятията му.

— Ти успя — казва той.

Въздъхвам.

— Все едно имах избор.

Тялото и духът ми са се предали. Ако имах сили за това, още сега щях да си тръгна. Коленете обаче не ме държат.

Иън явно го усеща, защото буквално ме пренася до нашето канапе и аз се сгушвам в него, надявайки се да забравя целия свят. Пулсът му е толкова силен, уверен и жив. Когато надигам глава да погледна другите, скупчени около шкафа с бирата, виждам, че Джен и Даниела са по-зле и от мен, ако въобще е възможно.

Пускат ни техно музика. Поглеждам телефона си. Остава още час. Как е възможно? Не мога да издържа тук и минута повече, какво остава цял час.

Гай и Гейл се появяват на екрана с официално облекло, все едно са на тържество за Нова година.

— Поздравления за преминаването на този кръг! — казва Гай. — Да продължаваме нататък.

— Не — казвам аз.

Той се намръщва, а Гейл повдига вежди. Някои от другите участници също ме поглеждат свирепо, все едно съм се изплюла в църква. Мики свива юмруци. Тай също. Даниела и Джен обаче кимват, с което също предизвикват смъртоносни погледи от партньорите си. Следващите секунди на екраните се сменят наши снимки с рейтинга на зрителите. Не е нужно да поглеждам, за да знам, че моят е паднал още повече. И какво от това?