Джинн Райан - Игра на нерви

Излиза съобщение:

ТРЯБВА ДА ВЗЕМЕШ РЕШЕНИЕТО САМА.

— Не мога да се обадя на никого. — Аз прокарвам ръка по разчорлената си коса. — Дори на родителите си, за да се извиня, че ще закъснея.

Иън гледа ту мен, ту пътя пред себе си.

— Явно ще се наложи да ги помолиш да ти простят пост фактум. Ако решиш да участваш, разбира се. Всичко зависи от теб.

Всичко зависи от мен. Гледам профила му и разсъждавам на глас:

— Три часа в комфортен апартамент над дискотека, докато хиляди хора наблюдават всеки наш ход. За да платя таксата си в колеж за моден дизайн, а ти да получиш нова кола.

— Свобода и за двама ни.

— Да, свобода, а може би и още нещо. Бях голямо разочарование за много хора.

— Съмнявам се в това. Твърде си състрадателна. Виж как се притесни, че обиждаш онези целомъдрени типове. И как искаше да спасиш проститутките, въпреки че бяха налетели да те бият. Ти имаш сърце, Вий. И присъствие. Не знам защо го криеш пред приятелите си. Но аз имах шанса да го видя и то е адски секси.

Думите му ми действат като балсам. Независимо от подбудите му. Не съм сигурна доколко мога да му вярвам. Със сигурност не мога да му поверя живота си, но някои части от тялото си — вероятно да.

Той ме хваща за ръката и ме целува по пръстите.

— Е, трябва да решиш. Ще те разбера, ако се откажеш. Наистина.

Поемам си дълбоко дъх. Мога да се прибера вкъщи с хиляда и четиристотин долара и няколко страхотни награди, без да правя нищо повече. А ако се наложи да напусне играта заради мен, Иън ще запази златния си автобусен билет.

Но ако закъснея с още няколко часа и преглътна гадостите, които са ни подготвили в предизвикателствата за голямата награда, мога да променя живота си. Вместо да се върна на училище като глупачка, която се е скарала с най-добрата си приятелка пред камерата, ще бъда момичето, рискувало всичко, за да спечели голямата награда. Всички ще разберат, че кротката брюнетка, която изглежда така, сякаш пее в църковен хор, не е точно това, за което са я взимали.

Аз съм човек с присъствие. Което заслужава вниманието на хиляди зрители. А какво ли ще бъде, ако изпълня и следващите предизвикателства? Тази вечер ми показа как да мисля мащабно. Или поне различно. Преструвах се на проститутка, за бога. Щом можах да направя това, на какво ли още съм способна? Да кандидатствам за роля в следващата пиеса? Да поискам повишение в работата? Да склоня Томи да не ме мрази? Мога да се извиня на Сидни за въвличането й в предизвикателството преди малко, но да откажа в бъдеще да се съобразявам с нейните изисквания. И може би най-после да убедя мама и татко, че не съм се опитала да се самоубия в гаража. Всичко е възможно. Всичко.

Дори още едно предизвикателство.

— Ще участвам — прошепвам аз.

— Да!

Иън спира отстрани на пътя и се навежда, за да ме целуне леко по устните, а после по-силно. Ръцете му галят косата, раменете, талията ми. Когато се отдръпва, устата ме боли.

— Няма да съжаляваш — казва той. — Ще те пазя. Знаеш това, нали?

— Да.

Когато Иън е до мен, нищо не може да ме спре. Нищо не може да ни спре. Притаила дъх, изпращам съобщение на организаторите.

Иън пали колата и обръща. Стискаме ръцете си толкова здраво, че усещам пулса му — силен и уверен. На всяко спиране устните ни се сливат в неистова целувка. От ИГРА НА НЕРВИ са прави за едно: вече сме екип.

По пътя се опитвам да пусна съобщение и да се обадя на мама и татко, но разбира се, не успявам. Не мога да I направя нищо повече, освен ако не видя уличен телефон. Трябва да се съсредоточа върху наградата. Колеж по моден дизайн, семейство, бъдеще.

След двайсет минути стигаме до Клуб „Попи“: пететажна сграда с бляскава дискотека на първия етаж.

Пулсиращата музика се процежда в колата, докато Иън паркира на мястото, отбелязано като „ВИП“.

Навън ме посрещат влажният вятър, който шиба краката ми, и мигащата светлина отгоре. Въпреки тълпата на входа, пътеката отстрани, маркирана също с табела „ВИП“, е свободна. Поне тя е покрита с навес, който да ни пази от ръмящия дъжд. Бързо преминаваме по нея и заставаме пред едрия портиер, който пита за имената ни и сравнява лицата ни със снимките на телефона си.

Накрая кимва, усмихва се и отваря вратата.

— Вземете асансьора нагоре.

Вече сме скрити от вятъра, но още потрепервам от студ, макар и сгушена в Иън. Стъпките ни отекват по мраморния под на фоайето, в което се долавя лека миризма на карамфил. От клуба се чува тихо думтене на басове и барабани. Изненадана съм, че не е по-силно, но явно ВИП гостите получават звукоизолирани стени, които да им позволяват да си избират какво да слушат.