Джинн Райан - Игра на нерви

— Наистина скромно. Затова зрителите те обожават. Искаш ли да им кажеш нещо?

Приглаждам полата си. За първи път ще се обърна пряко към всички Наблюдатели. Какво се казва на хиляди хора едновременно? Сидни би знаела.

— Благодаря на всички ви. Особено на тези от вас, които дойдоха на предизвикателството с проститутките. Спасихте ни задниците.

— Така си беше. Обзалагам се, че вече се вълнуваш какво те чака в следващото предизвикателство.

Всъщност не. Искам само да спечеля наградата.

— Струва ми се, че съм най-вече нервна.

Тя пак се засмива.

— Нали е ИГРА НА НЕРВИ! Но пък е много забавно. Преживя много нови неща тази вечер. Убедена съм, че следващото само ще ги допълни. Но преди да влезеш в стаята за играта, искам да споменем някои основни неща.

Кимвам.

Тя вдига палец.

— Първо, ще играеш в отвор с още шестима души. Ако един от вас не изпълни някое от предизвикателствата всички губите наградите си. Но не се притеснявай; ще има и приятни предизвикателства, които са само за забавление и по желание.

— Добре.

— Второ, помни, че ако направите нещо, с което да нарушите правилата на играта, можем да ви накажем, като направим следващите предизвикателства още по-трудни.

— Да нарушим правилата на играта? Какво значи това?

Тя маха пренебрежително с ръка.

— Най-общо, да изпълните предизвикателството, но в някакво отношение да излъжете. Не се притеснявай, ние ще разберем, когато го направите.

Ей, аз съм момичето, на което поверяват шишето с водка, така че не би трябвало да има проблем.

— Добре.

Очите й блестят.

— Чудесно! Късмет, Вий. О, нашите спонсори ще се радват да си вземеш колкото козметика желаеш. Може по-късно отново да се освежиш.

Екранът угасва и на негово място отново се появява огледалото. Лицето мие зачервено, очите ми блестят. Още ли ме снимат? Глупав въпрос. Зрителите сигурно мислят, че съм зашеметена. А защо ще ми е отново да се освежавам? Пак ли ще трябва да се поливам с вода? Е, все едно, тук има някои доста качествени неща. Жалко, че чантата ми още е в жабката на Иън. Пълня един малък несесер.

— Благодаря, спонсори — казвам на огледалото.

Иън ме чака във фоайето с току-що сресана коса и посочва към стаята надолу по коридора.

— Трябва да отидем там.

По някаква причина от интервюто ми остава неприятно чувство въпреки сносното пликче с козметика. Престорената дружелюбност на Гейл ни най-малко не ме успокоява, тъкмо обратното. А може би точно това е целта.

Свивам рамене.

— Явно да.

Иън ме прегръща.

— Да не би да се колебаеш?

Не и за прегръдката му, това не.

— Вече е малко късно да се откажа — въздъхвам аз.

— Изходът е ей там.

— Ти ще изгубиш колата. А аз — колежа по моден дизайн и всички останали награди.

— Е, все пак ще сме спечелили нещо голямо — казва той, като ме гледа нежно в лицето.

При всеки друг би прозвучало лигаво, но не и от неговите уста. Или просто съм хлътнала твърде дълбоко.

Облегнала съм глава на рамото му и той ме целува по темето. След цялото това тичане и усилия, той пак мирише на сапун със сандалово дърво. Вдъхвам дълбоко. Изпитанието ще трае само три часа. А какъв партньор имам само!

— Да играем — казвам аз.

Минаваме, хванати за ръка, покрай бюрото на портиера. Щом стигаме до коридора, от осветената стая вдясно се донася смях. Представям си хвърляне на монета в чаша или въртене на бутилка. Не, твърде лесно е. Организаторите сигурно са довлекли онези проститутки, Тифани и Амброзия, да ме набият. В яма с кал. С ножове.

Чуват се и гласове, но не достатъчно силно, за да разбера какво говорят. Отляво на коридора са наредени фотьойли. Представям си как пращат за наказание тук непослушните гости на клуба, за да си „починат“. Отдясно стената е покрита с копринена на вид драперия. Поспирам за миг, за да се възхитя на бродираните пеперуди и цветя в скъпоценни цветове. Тази тъкан е достойна за императрица и сто пъти по-детайлна от сцената с поляната, която Томи направи за екрана на пиесата.

Иън ме побутва към отворената врата в средата на коридора. Единствената друга врата, която виждам, е в дъното и тя е затворена. Точно когато се каня да вляза в отворената стая, където явно се разиграва действието, Иън спира и прошепва:

— Може би е по-добре хората вътре да не знаят, че сме… заедно. Бихме станали по-лесна мишена.

Мишена ли? Нали всички сме в един отбор? Но в ИГРА НА НЕРВИ никога не се знае, така че се съгласявам. Липсва ми топлината му, когато се отдръпва от мен. Разговорът вътре замира в мига, в който минаваме през вратата и се озоваваме в стаята с размери приблизително шест на шест метра. Значи така изглежда игрална зала? Лявата й страна е гола с изключение на бонбонено червения килим. Отдясно са наредени няколко канапенца, две от които до дълга стъклена масичка за кафе. Тя няма крака и плотът й виси на сребристи въженца. Около масичката са насядали три момичета и две момчета, всички в тийнейджърска възраст.