Джинн Райан - Игра на нерви

Дъхът ми спира.

— Родителите ми?

Тя цъка с език.

— Да. Бяха много горди. Докато не разбраха, че си изчезнала, без да кажеш на никого къде отиваш. Браво, Вий.

Представям си израженията им. Беше им струвало много да се решат да ме изпуснат от поглед тази вечер. А аз толкова държах да им покажа, че няма за какво да се тревожат. Как можах да ги предам така? И как е могла Сидни да допусне такова нещо? Това е най-отвратителното предизвикателство. Ако не се бях записала в играта, щях да бъда тук, да се видя с родителите си, да ги убедя, че всичко е пак постарому. А аз развалих всичко заради един телефон и чифт нови обувки. По бузите ми започват да се търкалят сълзи на гняв и безсилие.

Иън пристъпва напред.

— Доволни ли сте сега, задници? — Без никакво предупреждение той скача към Джейк и взима таблета му. — Изключи това нещо, преди да съм те фраснал.

Посягам да го хвана за ръката.

— Джейк нищо лошо не е направил.

Иън се отскубва от мен и изръмжава в лицето му:

— Разкарай се оттук, тъпак такъв!

Джейк побягва назад. Изглежда така, сякаш всеки миг ще се разплаче. Препъва се в столовете, докато стигне до другите на сцената.

— Хайде — казва Иън и ме хваща за ръката.

Не искам да заставам на негова страна, когато се държи по този начин. Но още по-зле е да остана тук, където всички ме гледат като престъпник.

Когато минаваме покрай Томи, той сваля камерата. Под очите му са се образували тъмни петна.

— Още едно прекрасно изпълнение.

Поглеждам го свирепо.

— Надявам се да те наградят подобаващо за филмовата ти продукция, Томи.

Той изсумтява, докато си играе с някакво кабелче.

— Получих, каквото исках.

Нещо ме кара да спра и да кажа:

— Слушай, само за протокола: когато говорих с теб, наистина мислех, че съм приключила с играта, но ми предложиха това, а то се оказа твърде сочно, за да откажа.

Лицето му почервенява.

— Ако на това му казваш сочно, значи не си момичето, за което те мислех.

Не съм и момичето, за което самата аз се мислех. Не знам какво съм. Освен момичето, което излиза след Иън с наведена глава.

Сидни се втурва към нас и ни настига във фоайето. Нима нещо е трепнало в сърцето й?

Вместо това тя задъхано заявява:

— Въпреки че съм ти страшно ядосана, не мисля, че трябва да отиваш с него. Откажи се от играта сега. Уличното предизвикателство беше много опасно. Замисли се колко извратено е и това сега. Наистина ли искаш да си тръгнеш с този кретен след начина, по който се държа с Джейк?

Тя гледа свирепо към Иън, който смутено се извръща. Яростта, която лъхаше от него преди секунди, е напълно изчезнала. Да не е някой Джекил и Хайд?

— Искам само да се прибера вкъщи — казвам аз.

— Може ли да ни дадеш само минутка? — обръща се Сидни към него. — Без да пребиваш никого междувременно?

Той въздъхва силно и излиза навън.

Сидни поклаща глава.

— Знам, че е секси, но сериозно, Вий, трябва ли да ти обяснявам защо не бива да отиваш с него?

Изведнъж се чувствам смазана от умора.

— За каква ме мислиш? За някаква безмозъчна кукла, която не може да се грижи сама за себе си?

Тя пробожда въздуха със съвършения маникюр на пръста си.

— Казвам ти го като приятелка, въпреки че ти не се държиш като такава през последните минути. Това момче няма да ти донесе нищо добро.

Въздъхвам.

— Откъде знаеш?

Тя сбърчва нос.

— Видя как се отнесе с Джейк. А и преди това имаше нещо… хм, прекалено съвършено в него.

Усещам как вратът ми се вдървява.

— Имаш предвид прекалено съвършено като за мен?

— Изобщо не искам да кажа това.

Само че аз го виждам в погледа й.

— Лека нощ, Сид — казвам й аз и изтичвам навън, за да мога да помисля. Може би трябва да си повикам такси.

Иън се е скрил под навеса, който не успява да го спаси кой знае колко от вятъра и дъжда. Изражението му е тъжно, не гневно, но аз въпреки това нямам желание да се кача с него в колата.

— Какво, по дяволите, беше това вътре? — провиквам се отдалече.

Той удря по стената.

— Моето предизвикателство. Тези тъпаци искаха да се държа по начин, който ненавиждам. Съжалявам.

Мамка му, разбира се. Играта не би допуснала да бъде лесно за нито един от двама ни. Приближавам се и го подканвам да отиваме към колата. Докато вървим натам, Сидни отваря вратата и изкрещява нещо, което не чуваме заради вятъра. Сядаме в колата и Иън пали двигателя и пуска отоплението.

Брадичката му е още напрегната.

— Дали на това момче Джейк ще му мине?