Джинн Райан - Игра на нерви

Сидни скръства ръце пред гърдите си, което само подчертава деколтето й. Сега, когато знае, че е на сцена, никой не може да предвиди накъде ще тръгнат нещата, освен че в крайна сметка тя ще изглежда добре пред публиката си. Само дето това е моята публика.

Колкото по-бързо изпълня предизвикателството, толкова по-голям шанс имам да оцелея. Или поне да не припадна. Вече виждам петна пред очите си.

— Ти знаеше, че харесвах един от актьорите.

Поглеждам към Иън с надеждата да е обърнал внимание на миналото време, но той като че ли не забелязва. Лицето му изглежда измъчено от болка.

Въпреки това продължавам.

— А ти му налетя в последното действие тази вечер. В сценария пишеше да се целунете, не да се мляскате и натискате.

Тя разширява очи.

— За Матю ли говориш?

Шлифованият й глас изпълва залата.

— Какво за мен? — пита Матю и скача от сцената. Когато идва при нас, забелязвам следи от три различни нюанса червило и поне толкова аромати на парфюми. Това момче е като откачена лабораторна стъкленица.

Вдигам ръка към него.

— Нищо за теб, Матю.

Някой е спрял музиката. Мис Сантана? И къде е тя всъщност? Ами Лив и Юли? Те биха се застъпили за мен, сигурна съм в това. Всички ни зяпат, някои ни снимат с телефоните си. Дори Джейк, който понякога ми помага с костюмите, държи таблет в ръка, за да запечата сцената. След тази вечер това би трябвало вече да не ми прави впечатление, но светлините на камерите ме прогарят като нажежени шишове.

Обръщам се към насъбралата се тълпа.

— Добре, връщайте се на купона, хора. Скоро всичко това ще бъде в мрежата.

Никой не помръдва.

Потривам ръце.

— Добре, това е всичко, което исках да ти кажа, Сидни. Сега си тръгвам. А, и впрочем преигра на сцената на разпита.

Това би трябвало да е достатъчно за предизвикателството. Вече не съм й толкова сърдита. На кого му пука за Матю?

Тя ме хваща за ръката.

— Ще ти дам аз едно преиграване. Обвини ме, че съм те предала. Не съм мислила, че сериозно си падаш по Матю. Не и след всичките ми предупреждения. — Бузите й са станали аленочервени, което би изглеждало отблъскващо при всеки друг, но при нея само подчертава удивителните й черти. — И друг път си ме обвинявала за глупости, но никога не бих ти забила нож в гърба. Не забеляза ли как ме награби Матю на сцената? Не можех да се отскубна. Виждаш ли тази синина? — Тя посочва към ръката си.

Матю не я е пуснал? Хватката му е била много здрава. А подозрението, че е възможно той да й е изпратил цветята, не значи, че тя е отвърнала. О, божичко, всичко обърках. Отстъпвам назад.

— Ъ-ъ… извинявай. Ще поговорим за това утре, може ли?

Тя се хвърля напред.

— Не, ще говорим сега. Нали камерите са за това?

Сложила ръце на кръста, тя се извисява цяла педя над мен заради глупавите токчета, които самата аз избрах за костюма й.

Театърът утихва. Оглеждам се и виждам лица и телефони, които ме наблюдават изпитателно като съдебни заседатели. По дяволите. Наистина оплесках нещата. Сидни стои пред мен — внушителна, разпалена, възмутена. Както винаги, тя надделява.

— Чакам обяснение, Вий.

Тя потропва с крак.

Всички останали са заели същата поза. Кълна се, че и те потропват с крак. Целият театър пулсира обвинително. За пореден път съм се провалила, само че сега второкласното ми положение не е скрито зад завесите, а е изложено на показ пред хиляди очевидци.

Времето сякаш е спряло. Как мога да се върна към сладките мигове с Иън в колата, преди да е станал свидетел на върховното ми унижение? Жалко, че и Томи ме изостави. Ако някой може да изобрети машина на времето, това е той.

Като последно спасение поклащам глава настрани, за да привлека вниманието на Сидни. Когато ме поглежда, й казвам на езика на знаците: „Много извинявай. Пусни ме сега да си вървя“.

Тя гледа ръката ми и погледът й омеква. Ще се смили ли над мен? Трябва да разбере защо съм се заблудила така и защо постъпвам по този начин. Та кой ме познава по-добре от нея? И винаги иска да ме защити?

Притаявам дъх и пак на езика на глухонемите казвам:

„Моля те“.

Тя вдига глава.

— Дължиш ми извинение. Още сега.

Нали току-що й се извиних? Иска да ме унижи публично ли? Разбира се. За отмъщение. Как успя всичко да се обърне с главата надолу? Усещам огнена топка в гърдите си.

— Трябва да тръгвам.

Тя приковава очи в моите.

— Пак ли? След като ме предаде и така вещо разкритикува играта ми? — Тя поклаща глава. — Трябваше да изясниш всичко веднага след представлението. Не пред камерите. А ти побърза да си тръгнеш, без дори да поздравиш родителите си.