Джинн Райан - Игра на нерви

Поемам си дълбоко въздух. Само при мисълта за това, което се каня да направя, ми иде да се свия на топка. Запявам неприличната песен. Джак ме гледа ужасено. Надявам се Томи и Юли да го убедят, че не съм чак толкова лош човек. Ако оцелея.

Иън започва да ми приглася, а онези ни изхвърлят през вратата, докато пеем с пълен глас. Навън също се е събрала тълпа. Ще успеем ли да стигнем до колата, без да ни смажат от бой? Някой ме блъсва отзад и аз падам с писък на асфалта, като се приземявам гадно на хълбок. Иън се стоварва до мен. Двамата се обръщаме назад към вратата и продължаваме да пеем в несигурен хор, докато тя се затръшва.

Импулсите да се разплача и да се разсмея са еднакво силни. Вместо това обаче продължавам да пея на себе си, все едно е някаква мантра, която ще възпре враждебността наоколо.

— Предизвикателството свърши — изправя се Иън. — Успяхме.

Помага ми да стана, като ме хваща внимателно, но здраво за ръцете. Щом отново заставам стабилно на краката си, оправям полата си. Няма скъсано, но утре на хълбока ми ще цъфне голяма синина. Иън потрива лакътя си и ме гледа втренчено, може би защото още не съм спряла да пея.

Той слага ръце на раменете ми.

— Казах ти, че предизвикателството свърши. Дишай дълбоко.

Опитвам се, но се получава само хълцане.

— Съжалявам, че не снимах песента.

Вадя телефона от сутиена си и го избърсвам в тениската си, преди да му го върна.

Той се смее и кимва към паркинга.

— Нямаше нужда.

В суматохата не съм забелязала, че тълпата отвън е значително по-дружелюбно настроена от тази вътре. Когато се обръщаме към тях, те ни аплодират. Повечето ни снимат с телефоните си. Това са Наблюдатели на живо, които поддържат пряка връзка с ИГРА НА НЕРВИ.

Иън ме хваща за ръката и двамата се покланяме. С усилването на овациите се повишава и настроението ми. Дори болката в хълбока намалява. Изведнъж предизвикателството вече не ми се струва толкова ужасно, колкото преди минута, а ликувам, че съм оцеляла. Иска ми се да танцувам, да тичам и да крещя.

Към нас се приближават десетина Наблюдатели на възраст от нашата до няколко десетилетия повече, които вдигат ръце за поздрав. Представа си нямах, че в тази игра се включват най-различни хора.

— Гледахме през прозорците. Организаторите казаха, че при това предизвикателство не може да се влиза вътре — обяснява дребна жена с дебели рамки за очила. — Изглеждаше така, все едно искат да ви обесят.

— Сигурно е от неизразходвана енергия — казвам аз на висок глас.

Тълпата избухва в смях, въпреки че не беше смешно. Веселото им настроение обаче е заразително.

Посочвам театрално телефона си.

— Надявам се да сте заснели как ни изхвърлиха.

Колкото повече доказателства, толкова по-добре.

Иън все още диша тежко, но се усмихва за камерите и им дава всички ъгли, които пожелаят, все едно е на червения килим. Иска ми се да го прегърна, задето ми пази гърба там вътре. Сърцето ми бие като на спортист и колкото повече ни аплодира тълпата, толкова повече се нахъсвам. Сигурно така действа и на знаменитостите.

По идея на Иън изиграваме победен танц за почитателите си и изпяваме няколко реда от „нашата“ песен. Хората до нас също се присъединяват, после и тези зад тях, докато накрая всички вием и танцуваме. Каква лудница. Не мога да повярвам, че се забавлявам така със стотина непознати, особено като си помисля за другите стотина непознати в залата, на които им се иска да ме пребият от бой.

Посред всичко това чувам нещо като детски вик, но наоколо няма деца. Странна работа. Забелязвам, че телефонът ми вибрира и го поглеждам. От ИГРА НА НЕРВИ ми изпращат поздравления. Двамата с Иън размахваме апаратите си във въздуха.

— Още едно предизвикателство! — скандира тълпата. — Още едно предизвикателство!

Готова ли съм за това? Последното беше адски напрегнато. Вярно, че можеш да се откажеш във всеки един момент, но доколкото знам, миналия месец никой не е напуснал доброволно играта.

Тълпата притихва. От всички тези погледи ме полазват хиляди мравки, но в същото време сме някак свързани, като същество със сто бели дроба, дишащи в унисон. Побиват ме тръпки, но се смея заедно с множеството.

Какво ли мислят приятелите ми? Някои от тях сигурно ме гледат. Отново изваждам телефона си, но екранът е празен. Никакви ли съобщения нямам? От никого? Опитвам се да пиша на Томи и на неколцина други приятели, но ми дава грешка. Пробвам да се обадя. Всичко е блокирано. Дори достъпът ми до страницата ми в „ТоваСъмАз“. Въпреки тълпата наоколо, изведнъж ми става самотно.