Джинн Райан - Игра на нерви

Отново долавям детския глас, който ми прозвучава като подигравателна песничка. Най-после схващам, че това е телефонът ми. Явно от ИГРА НА НЕРВИ са променили тона му на звънене. Тяхното съобщение пристига безпроблемно. Прекрасно: приложението им осигурява „бърза връзка“, но блокира всичко останало. Трябваше да се досетя.

Прочитам текста, който в общи линии съдържа данни за статуса ми към момента. Публиката ни е по-голяма от повечето, събрани преди няколко часа на Източния бряг и в Дълбокия Юг, така че ни очаква премия за следващото предизвикателство. Толкова много хора ли ни гледат? Озъртам се надолу да видя да не би тениската ми да е скъсана или пак да се е намокрила, но не, изглеждам съвсем прилично.

Иън също проверява телефона си.

— Май сме доста популярни.

Популярни ли? Хм. Кой ли е сред Наблюдателите ни? Матю? Какво ли мисли сега за малката Вий?

— Чудя се каква ще е следващата награда, която ще предложат — казва Иън.

Трябва да е поне толкова изкушаваща, колкото обувките и един ден в спа. Може би екскурзия до Ню Йорк? Мечти, мечти.

Тълпата подновява скандирането си, от което ме обливат топли вълни. Неоновите светлини хвърлят пастелно сияние върху всички ни.

Иън се усмихва.

— Искаш ли да изчакаме следващото предизвикателство в колата ми? Ей там е — казва той и посочва сиво „Волво“ две коли по-надолу. Непретенциозен автомобил, собственост на момче, което помага на „Подслон за човечеството“ да строи домове за нуждаещите се.

Кимвам. Би било приятно да поседна някъде на спокойствие и да събера мислите си. Махваме на публиката и се качваме в колата му. Когато затваряме вратите, настъпва сладък миг на тишина.

— Е, партньоре, изпълнихме предизвикателство от кръг на живо! — казва той.

Трудно ми е да повярвам, че все още почти не се познаваме. Вглеждам се в ясно изразените му черти.

— Е, какво знаят за теб от ИГРА НА НЕРВИ, а аз — не? Мили боже, флиртувам ли?

— Хм. Адски много неща, сигурен съм в това. Да видим. Втори курс съм в Академия „Джаксън“, ям много гевреци и обичам дългите разходки по плажа. А ти, Вий?

Когато изрича името ми, съвършените му предни зъби се притискат в съвършената му долна устна по начин, от който краката ми омекват.

— Втори курс в „Чинук“, луда съм по театъра и мечтая да направя света по-добро място — казвам аз със същия реверанс, както по-рано пред публиката.

— Защо реши да се пробваш в ИГРА НА НЕРВИ?

— Без особена причина. Исках просто да направя нещо различно. А ти?

Той се навежда към мен.

— Заради наградите, естествено.

Да, наградите.

— Какво си спечелил дотук?

— Малко кеш за предварителното предизвикателство и автобусен билет за последното.

Шегува ли се с мен? Но защо му е да ме лъже за наградите?

— Автобусен билет? Това звучи малко… не знам… Думата, която се върти в главата ми, е „неопределено“.

— Идеално е. Мога да го използвам, за да пътувам навсякъде в континенталните Щати. Когато си поискам.

— А защо не с кола?

— Защото ще трябва да я открадна от родителите си.

За миг лицето му добива сериозен оттенък, после пак се обръща към мен и бавно се усмихва.

— Имахме късмет, че се изплъзнахме от тази банда войнствени девственици.

„Войнствени девственици“ — приисква ми се да оближа устни от удоволствие, докато го слушам как изрича тези две думи, въпреки странния му вкус към наградите.

Докато успея да измисля как да го накарам да каже „върволица“ или „вивисекция“, телефоните ни едновременно запяват “на-на-ни-бу-бу-на-на-ни“, което прозвучава като от филм на ужасите. Това е ИГРА НА НЕРВИ. И следващото предизвикателство.

ИСКАШ ЛИ ДА СПЕЧЕЛИШ ТОВА?

Кликвам на линка, за да видя следващата награда — първокласен телефон с всички приложения, които бих искала, плюс камера с висока разделителна способност, светкавичен интернет и две години пълен абонамент. Леле!

СЛЕДВАЩОТО ТИ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО: ОТИДИ НА МЯСТОТО, ОТБЕЛЯЗАНО НА КАРТАТА ПО-ДОЛУ. ВЪРВИ ПО ПОСОЧЕНИТЕ УЛИЦИ, ДОКАТО НЕ УБЕДИШ НЯКОГО ДА ТИ ПЛАТИ СТО ДОЛАРА ЗА СЕКСУАЛНИ УСЛУГИ. НЕ, НЕ ТРЯБВА ДА ПРАВИШ НИЩО НА ПРАКТИКА, САМО ДА НАМЕРИШ ЧОВЕК, ГОТОВ ДА ТИ ПЛАТИ.

Коремът ми се преобръща. Да се държа като проститутка? Точно в тази част на града? Ужас. Би трябвало да ми дадат оръжие и бронежилетка. Докато работеше в офис сграда на една пресечка оттам, майка ми постоянно се оплакваше на баща ми от гадостите, които откриваше на паркинга. Той се шегуваше, че компанията й трябва да рекламира това като допълнителна привилегия и да предлага на служителите си извънредни почивки за кафе със стикери за броня „Клати ли се колата?”. Липсват ми шегите им. Преди вкъщи имаше по-весела енергия, която се изпари, благодарение на мен.