Джинн Райан - Игра на нерви

— Не драматизирай нещата. Не възлагат предизвикателства, с които да рискуваш живота си. Само ги правят максимално неприятни.

— И какво е следващото ти предизвикателство?

— Ти се записа за Наблюдател, не мога да ти кажа.

Няма ли начин да го държа близо до себе си като любимо бебешко одеялце? Ако имахме таен код, сега можех да му кажа къде отивам, без организаторите да разберат.

Мисълта за тайните послания ми напомня за онзи случай, когато двете със Сид бяхме в седми клас и се готвехме за нейното прослушване за „Чудотворката“. Знаехме наизуст ролите и на Ан Съливан, и на Хелън Келър, даже бяхме научили езика на знаците, което се оказва удобно средство за комуникация по време на час. Ще ми се да можех да се обадя на Сид и да й кажа какво съм намислила даже повече, отколкото на Томи. Защо й трябваше да се захваща с Матю?

Гласът на Томи прекъсва потока на мисълта ми.

— Недей, Вий. Чух слухове, че едно от момичетата, които са спечелили предния път…

Следва пращене. Когато се опитвам да го набера, не се получава. Проклет телефон.

Иън почуква по волана.

— Ако допуснем, че продължиш да играеш, искаш ли да се возиш с мен?

Той щраква колана си, което ме успокоява. Маниакалните убийци слагат ли си колана? Освен това, да шофирам сама в тази част на града ми се струва по-рисковано, отколкото с него. Пък и какво може да ми направи с толкова Наблюдатели наоколо?

— Защо не — казвам аз, с което отговарям не само за транспорта, но и за участието си в играта.

Още не мога да повярвам, че съм изпълнила едно предизвикателство на живо, а ето че се каня да пробвам и следващото. Аз, Вий, момичето зад кулисите.

Иън запалва колата и двамата вдигаме палци към Наблюдателите, за да им покажем, че още сме в играта. Те ни аплодират и се разотиват по собствените си коли, а аз информирам организаторите за решението си. Какво ли ще измислят сега? Зад нас свирят клаксони, а някой така е надул уредбата си, че усещам басовете.

Иън смръщва чело.

— Въпреки че ще е готино някой друг, освен нас, да запише следващото предизвикателство, тези пичове може повече да навредят, отколкото да помогнат.

Един от тях показва задника си на приятелите си и всички избухват в гръмък смях. Разбирам съображенията на Иън, но ако зарежем Наблюдателите, ще се лишим от благоразположението им. Миналия месец един играч от Лос Анджелис постоянно показваше среден пръст на Наблюдателите си и те саботираха следващото му предизвикателство, с което го изхвърлиха от играта.

— Ако станат много буйни, ще ги помолим да се укротят — казвам аз. — Освен това рано или късно организаторите ще им съобщят къде е следващото предизвикателство.

Иън завъртя рязко волана, за да избегне едно момиче, което прави цигански колела успоредно на колата.

— Те са опасни.

Той излиза бързо от паркинга и прави няколко завоя, за да се откъснем от глутницата. Няколко коли ни следват, но на другия светофар минаваме на жълто и се измъкваме и от тях. Кой да предположи, че такава „непретенциозна“ кола може да се движи толкова бързо?

Разбирам действията му, но имам чувството, че прекосявам мост с прерязано въже. И него ли са принудили, както мен да зарежа Томи? Ако е така, какво още ще поискат да направи, без да кажат първо на мен?

Заигравам се с колана си.

— Не съм сигурна, че е добра идея да бягаме от Наблюдателите.

— Не се безпокой, само за малко. — След няколко завоя, когато се успокоява, че никой не ни следва, той включва уредбата. — Ще им осигурим сочни кадри, за да се реваншираме. Обещавам.

— След тази вечер ще имаме да се реваншираме на много хора.

— Да. Гаджето ти май доста се ядоса.

Казва го просто така или иска да провери дали Томи наистина ми е гадже?

— Сигурна съм, че и твоята приятелка не е останала особено доволна.

Ъгълчетата на устата му леко се повдигат.

— Нямам приятелка.

Добрата новина е, че е свободен, лошата — че вероятно не може да се задоволи с едно момиче.

— Томи също не ми е гадже. И не разбира защо някой ще се излага заради готина награда.

— Хората, родени с пари, никога не разбират.

— Ти откъде знаеш, момче от Академията с абсурдно скъп телефон?

Лицето му се изпъва.

— Заработих си телефона. И академията също.

— Сериозно? Как? Искам да имам твоята работа.

Не че работата във „Винтидж Лав“ не ми харесва. Само заплащането.

Той поклаща глава със сдържана усмивка и усилва музиката. Колата вибрира. Добре де, не ми дължи обяснения. И аз не обичам да разкривам историята на живота си.