Джеймс Хърбърт - Луната

Момичето затършува около работното си място. Ейми я наблюдаваше с прикрита усмивка, докато Чайлдс се зае да изключва електрическото захранване на компютрите. Изглежда, Жанет не бе успяла да намери писалката си, защото отчаяно се втренчи в монитора, сякаш апаратът по някакъв мистериозен начин бе погълнал липсващата вещ.

— Не ти ли провървя? — попита Чайлдс, приближавайки се до нейната банка да дръпне кабела.

— Не, сър.

— Е, не се изненадвам, виж, паднала е на пода. — Коленичи и й подаде непокорната писалка.

Жанет взе химикала, без да се усмихва. Избягваше да срещне погледа му.

— Благодаря ви! — каза тя и Чайлдс с изненада забеляза, че момичето се изчерви. След това забързано излезе от кабинета.

Той изключи кабела и се изправи.

— На какво се усмихваш? — попита той Ейми.

— Горкото момиче се е влюбило до уши в теб.

— Жанет? Та тя е все още дете!

— В изцяло девическите училища повечето от тях са на пълен пансион и всеки що-годе прилично изглеждащ мъж неизменно привлича вниманието им. Нима не си забелязал това?

Чайлдс само повдигна рамене:

— Две-три момичета са ме гледали странно понякога, но аз… Ала какво искаше да кажеш с това „що-годе прилично изглеждащ мъж“?

Без да спира да се усмихва, Ейми го хвана под ръка и го поведе към вратата.

— Хайде, занятията свършиха и една кратка почивка не би ми се отразила зле. Малка разходка с колата и един голям джин с тоник и много лед, преди да се прибера вкъщи за вечеря.

— Нови гости ли чакаш?

— Не, този път съм само със семейството си, за разнообразие. Което пък ме подсеща, че си поканен на вечеря в края на седмицата.

Той повдигна недоверчиво вежди.

— Да не би сърцето на татето да се е умилостивило?

— Не, той все още те смята за недостоен. Да кажем, че заслугата е на майка ми.

— О, това наистина ме очарова.

Тя го изгледа, придавайки си сериозен вид, и притисна с пръсти ръката му, преди да излязат в коридора. Докато слизаха по стълбището към долния етаж, Ейми усети прикритата завист на няколко ученички, които се подбутнаха с лакти помежду си. Двамата с Джон се държаха съвсем дистанцирано, докато се намираха в землището на колежа, но ползването на обща кола бе достатъчно, за да започнат коментарите.

Достигнаха до широките стъклени врати на сградата — сравнително нова пристройка, в която се помещаваха научните лаборатории, музикалните и езиковите кабинети. Тя бе отделена от главната сграда чрез кръгообразна автомобилна алея. От това място статуята на основателя на „Ла Роше“ се взираше стоически в прозорците на администрацията, като че водеше на отчет всеки следващ директор. Момичетата бързаха към автомобилния паркинг, където обикновено ги чакаха родителите, или се отправяха към спалните помещения и залите за отдих в южното крило. Глъчката от разговорите им, освободена след дългите занятия, ехтеше високо. Соленият мирис на море, довеян от морския бриз, беше истинска благодат след продължителните часове в кабинета. Чайлдс вдишваше с пълни гърди, докато двамата с Ейми слизаха по широките каменни стъпала към страничния изход.

— Мистър Чайлдс, можете ли да ми отделите минута от времето си?

И двамата изпъшкаха с досада, когато забелязаха, че директорката им маха с ръка от другата страна на алеята.

— Ще те настигна — промърмори тихо Чайлдс към Ейми и поздрави мис Пипрели с едва забележимо махване.

— Ще те изчакам до тенис кортовете. И помни, че си в по-добра позиция от нея.

— О, да, и кой твърди това?

Разделиха се и Чайлдс пое към очакващата го директорка направо по пътеката през моравата, а нейното строго лице му даде да разбере, че би постъпил много по-добре, ако бе заобиколил. Чайлдс характеризираше мис Пипрели като праволинейна жена в буквалния смисъл. Тя стоеше изправена, рядко се отпускаше, а чертите на лицето й бяха специфично ъгловати и по него почти не се забелязваха меки извивки. Дори късата й, на места прошарена остра коса бе изрядно пригладена назад в пълна хармония с цялата й фигура. Устните й, в своята изящна строгост, създаваха впечатление, че способността им да се усмихнат е била заличена преди много, много години. Квадратните рамки на очилата й още повече подсилваха нейната скованост. Дори гърдите й не нарушаваха цялостното й излъчване и Чайлдс понякога се питаше дали не бяха притиснати към тялото й по някакъв изкуствен начин. А в по-тежки минути допускаше, че те изобщо не съществуват.

Но не бе нужно много време, за да се разбере, че Естел Пипрели — носителка на степените доктор по изкуствата, доктор на образованието и бакалавър по психология, не бе чак толкова гротескна личност.