Джеймс Хърбърт - Луната

— А всички знаем за неговото влияние върху външното министерство.

— Точно така.

— Е, тогава ще дойда.

— Много разумно решение.

— Колко време отне на майка ти, за да успее да го придума?

— Не много. Тя заложи предимно на заплахи.

— Трудно ми е да си представя, че баща ти може да се бои от някого.

— Не познаваш мама. На пръв поглед може да изглежда олицетворение на любезността, но под тази външност се крие желязна воля, която понякога плаши дори и мен.

— В такъв случай за мен е приятно да зная, че тя ме харесва.

— О, на твое място не бих си позволила такива изводи. Да кажем, че не е изцяло настроена срещу теб.

Той се разсмя тихичко.

— Наистина с нетърпение очаквам тази вечеря.

— Знаеш ли, струва ми се, че си я заинтригувал. Един мрачен, привлекателен мъж с обгърнато в тайнственост минало и всичко останало…

Чайлдс за миг се загледа в чашата с бира:

— Такава ли е представата й за моето минало?

— Смята, че си загадъчен човек и това й харесва.

— Ами скъпото татенце?

— Не си достатъчно добър за неговата дъщеря, нищо друго.

— Убедена ли си?

— Не, но това няма значение. Ала той зачита моите чувства, а аз не съм му казвала какво изпитвам към теб. Колкото и вироглав да е понякога, той никога не би ме наранил, като се обяви срещу теб.

Чайлдс искаше да вярва, че това бе истина. Враждебното отношение на финансиста към него при няколкото им случайни срещи бе почти неприкрито. Може би имаше лошо мнение за разведените мъже. Или пък не се доверяваше на хора, които не можеха да се преценят според неговите критерии.

Тъй като атмосферата помежду им заплашваше отново да стане твърде сериозна, Чайлдс попита засмяно:

— Във вечерно облекло ли трябва да бъда?

— Поканени са един или двама от неговите делови партньори — един член на управителния съвет на „Ла Роше“ и съпругата му, затова не би било зле да бъдеш с вратовръзка.

— А аз си мислех, че партито се устройва заради мен.

Тя го погледна напрегнато:

— Сигурно ще ти се стори изтъркано, но за мен е много важно ти да присъстваш на вечерята. Не зная откъде се появи тази нетърпимост между теб и баща ми, Джон, но тя е безсмислена и разрушителна.

— Не съществува враждебност от моя страна, Ейми.

— Зная, Джон. Не те моля да се пречупиш пред неговата воля. Просто искам той да ни види заедно на едно обикновено събиране, да му покажа колко си подхождаме двамата.

Той не можа да сдържи смеха си и тя го погледна укорително.

— Зная какво си мислиш, но за него аз все още съм „неговото малко момиченце“. Не забравяй това.

— Той никога няма да разбере, че вече си станала жена.

— Не е и необходимо. Убедена съм, че не мисли все още да съм чиста като първия сняг.

— На твое място не бих бил толкова сигурен. За един любящ баща е доста трудно да приеме тези неща.

Разговорът с Ейми му доставяше неизмеримо удоволствие, нейното присъствие го стопляше. Същото изпитваше и Ейми, светлозелените й очи бяха озарени от някакъв вътрешен пламък. Тя сведе поглед и лекичко разклати топящия се в чашата й лед, съсредоточено наблюдавайки прозрачните топчета, сякаш те криеха някакъв таен смисъл. Въздухът се изпълни с шума от разговорите от съседните маси, които от време на време се прекъсваха от приглушен смях. Самолет излетя от малкото летище в западния край на острова, крилете му отразяваха лъчите на почервенялото слънце. Един повей на бриза подхвърли малък кичур върху лицето на Ейми.

— Време е да тръгвам — каза след малко тя.

— Ще те закарам обратно до „Ла Роше“, за да вземеш колата си — отвърна Чайлдс.

Допиха коктейлите си и едновременно станаха от местата си. Докато прекосяваха градината към паркинга, Ейми пъхна ръката си в неговата. Чайлдс притисна леко пръстите й.

Вече в колата, Ейми се наведе и го целуна по устните. Целувката й го възпламени със своята нежност. Когато се отдръпнаха, останали без дъх и жадни за продължение, върховете на пръстите му нежно очертаха следа по едната й страна и се спуснаха към устните й. Той осъзна, че от известно време тяхната връзка, неочаквано и неусетно, бе приела нови измерения. Отношенията им се бяха развивали бавно, плахо в самото начало. Всеки от тях постоянно бе нащрек с другия — той внимаваше да не влага прекалено много чувства, а тя се държеше резервирано с него, защото бе различен от всички мъже, които бе познавала. Струваше им се, че днес току-що бяха преминали онази точка, връщането от която би било бавно и мъчително.