Джеймс Хърбърт - Луната

Когато Чайлдс приближи, Ейми протегна дългите си елегантни пръсти и ги изкриви насмешливо, имитирайки крайно отчаяние. Лъчите на следобедното слънце погалиха ръката й, от което тя заблестя с мек златист блясък.

— Ако знаеше само мис Пипрели, че има такава, алкохоличка сред нейните преподаватели! — иронично каза той и й подаде джина с тоник.

С трепереща ръка Ейми поднесе чашата към устните си:

— Ако знаеше само Пип, че половината от учителите й са пияници! И че тя е причина за тяхното пиянстване.

Джон седна на стола срещу нея, за да може спокойно да я гледа.

— Нашата директорка поиска от мен да посвещавам по-голяма част от времето си на училището й — съкрушено рече той, но неочакваната усмивка на Ейми стопли сърцето му.

— Джон, това би било чудесно!

— Не съм толкова сигурен. Искам да кажа, че ще е хубаво да те виждам по-често, но когато дойдох на острова, исках да се освободя от всякакви обществени ангажименти. Нали си спомняш?

— Едва ли, та това е съвсем различно общество от онова, в което си живял.

— Да, съвсем друг свят… Но аз свикнах със спокойния живот, със следобедите, през които мога да се гмуркам в морето или просто да се шляя по брега. Най-накрая успях да си осигуря време за размисъл.

— Понякога наистина размишляваш твърде много.

Той извърна поглед встрани.

— Отвърнах й, че скоро ще й съобщя за решението си.

Веселите нотки отново се появиха в гласа на Ейми:

— Страхливец…

— В нейно присъствие се чувствам като хлапак — поклати глава Чайлдс.

— Думите й не са така опасни, както делата й. На твое място бих се съгласил с нея.

— Няма що, от голяма помощ си ми!

Тя постави чашата си на масата.

— Бих искала да е така. Зная, че прекарваш твърде много време насаме със себе си. Може би имаш нужда именно от едно по-продължително ангажиране в колежа.

— Знаеш какво е отношението ми към този род обвързване.

Двамата срещнаха погледите си.

— Вече си обвързан с дъщеря си.

Той отпи от бирата си.

— Хайде да говорим за нещо по-приятно — предложи той, след като бе мълчал известно време.

Ейми се усмихна, но в очите й все още имаше тревога. Протегна ръка и погали пръстите му, прикривайки неспокойните си мисли.

— Вероятно Пип ще го отчете като голямо завоевание, ако успее да те ангажира с пълен кворум часове.

— Иска от мен само един следобед допълнително.

— А утре може да поиска и душата ти.

— Мислех, че ти трябваше да ме окуражаваш.

— Опитвам се да те убедя, че всяка съпротива е безсмислена. И други са опитвали — добави, понижавайки заплашително глас, и той се засмя.

— Нищо чудно, напоследък няколко пъти ме е удостоявала с едни особени погледи.

— Омагьосвала те е.

Той се отпусна назад. Освен тях, само няколко души се разхождаха из градината на хотела с питиета в ръце, наслаждавайки се на дългоочаквания край на непрекъснатия ситен дъждец през последните няколко седмици. Една огромна мъхеста пчела кръжеше над близките азалии, монотонното й жужене бе предвестникът на предстоящите топли месеци. До неотдавна Чайлдс не вярваше, че е успял да намери спокойствие на този остров. Но лишеният от напрежение живот, красивата природа, Ейми и обичайното уединение, което си бе наложил, бяха внесли равновесие в живота му. Една стабилност, която отдавна бе унищожена от неистовите темпове в света на електрониката, от професионалната реализация, от подлудяващата суетня на големия град, от съпруга, която бе го обичала някога, но която по-късно се бе изплашила от… От какво? От нещо, което и двамата не можеха да разберат.

Психична сила. Едно нежелано проклятие.

— Я да видим кой е умислен сега?

Той втренчи празни очи в Ейми, въпросът й за миг го разконцентрира.

— Гледаше ме с онзи унесен поглед, с който вероятно трябваше да съм свикнала досега.

— Не, просто мислех за миналото.

— То е зад теб и най-добре ще е да си остане там, Джон.

Той кимна, но не можа да разбере думите й. Смъртната тревога, обзела го след кошмарния сън преди две седмици, го караше да се чувства неуверен.

Ейми облегна ръце на масата.

— Хей, все още не си ми дал никакъв отговор. — Тя смръщи лице при вида на изписаното в очите му недоумение. — На поканата за вечеря — не си ми казал ще дойдеш ли.

— Имам ли избор? — За миг мрачните мисли го напуснаха, победен от невинното, кокетно усмихващо се лице срещу него.

— Естествено. Или ще приемеш, или ще бъдеш депортиран от острова. Татко не понася лошите маниери.