Джеймс Хърбърт - Луната

— Джон… — Гласът й беше пресипнал.

— Ще се видим в училище, Ейми.

Той каза „довиждане“ и почти не долови отговора й. Чу се изщракване от затварянето на телефона от другата страна на линията. Хванал нежно слушалката, Чайлдс втренчи умислено очи в стената. Думите сами се бяха изплъзнали от устата му, макар той да не искаше да повдига последната бариера между тях чрез подобно признание. Но защо това го безпокоеше, когато бе самата истина? Само че от какво точно се опасяваше той не бе трудно да се разбере.

Странното видение, последвано от кошмара преди две седмици, го бе изпълнило с униние и познато предчувствие. Бе възвърнало спомена за ужаса, който някога едва не разби живота му. То бе съсипало живота му с Фран и Габи. Не искаше то да нарани и Ейми. Искрено се надяваше да се лъже, че всичко започва да се повтаря. Искаше му се да повярва, че виденията са плод на развихреното му въображение.

Чайлдс прокара пръсти над очите си, усетил, че отново са възпалени. Въздъхна тежко, сякаш по този начин искаше да прогони някакви мъчителни спомени. Отиде в банята на приземния етаж и отвори аптечката. След като извади малко пластмасово шишенце и контейнера с разтвора за лещите, той затвори вратичката на малката аптечка и се сблъска със собственото си лице, отразено в огледалото. Очите му бяха зачервени, а кожата му се стори неестествено бледа. Каза си, че това се дължи на въображението му. Позволяваше по най-глупав начин спомените да диктуват настроението му. Когато едва не се удави, причината вероятно бе в твърде дългия му престой под водата. Дробовете му бяха изразходвали безценния въздух, а онези неясни картини се бяха появили в резултат на недостига на кислород. Кошмарът след това не носеше никакъв особен смисъл. Отдаваше прекалено голямо значение на едно неприятно, но маловажно преживяване и може би бе съвсем естествено то да възкреси спомените от миналото. Трябваше да забрави. Нещата се бяха променили оттогава, животът му сега беше различен.

Приближи лице до огледалото, след това внимателно извади меките люспици от очите си, проми ги и ги пусна в пълния с разтвор контейнер.

Излезе в антрето, разтвори куфарчето си и извади очилата. Почувства, че дразненето в очите вече бе намаляло. Възнамеряваше да се отправи към кухнята, за да провери какви продукти има за приготвянето на утрешния обяд, когато приглушеният звук на паднал предмет, идващ от горния етаж, го накара да остане на мястото си. Затаи дъх и напрегнато втренчи поглед в тясното стълбище, но можеше да види само междинната площадка. Зачака. Усещаше онова особено среднощно състояние на нежелание да чуеш повторно някакъв загадъчен, неочакван шум и едновременно с това — да получиш потвърждение, че звукът е бил реален. Не се чуха никакви звуци повече.

Чайлдс се изкачи по скърцащите дървени стъпала, безпричинно изнервен. Достигна междинната площадка и видя, че вратата на спалнята беше отворена. В това нямаше нищо нередно. Самият той я бе оставил открехната тази сутрин, както обикновено. Изкачи се до втория етаж, измина няколкото крачки до спалнята и разтвори широко вратата.

Стаята бе празна и той се укори, че се бе държал като страхлива баба. От едната страна на единия от двата разположени един срещу друг прозореца висеше нещо малко и леко. Той се приближи, усещайки как голите дъски на пода се огъват под краката му, и цъкна с език, когато видя, че трептящият във въздуха предмет бе просто птиче перо, закачило се за рамката. Перо от гълъб или чайка — не можеше да определи точно. И друг път се бе случвало — птиците виждаха небето зад отсрещния прозорец и се опитваха да прелетят през стаята, удряха се в отсамното стъкло и се измъкваха с леки наранявания, оставяйки след себе си по някое перо. Все още наблюдаваше перото, когато морският бриз го подхвана и го понесе със себе си.

Чайлдс тъкмо се канеше да си тръгне, когато видя в далечината сградата на училището. В същия миг сърцето му спря и ръцете му сграбчиха перваза за прозореца: училището бе в огнени отблясъци. Но облекчението настъпи веднага, защото бързо осъзна, че бялото здание просто отразяваше червените лъчи на залязващото слънце.

Но картината се запечата в мозъка му и когато се отпусна на леглото, ръцете му трепереха.

То наблюдаваше зад едно дърво как веселият слънчев ден постепенно отстъпваше пред мъката, на която ставаше свидетел.

Опечалените се бяха събрали около отворения гроб, черните им дрехи бяха приели сивкав оттенък при съприкосновението със слънчевата светлина. Потъмнели от времето кръстове, надгробни плочи и счупени статуи на усмихващи се ангели бяха безпристрастни наблюдатели в полето на погребаните кости. От далечината достигаше приглушеният шум от уличното движение, някъде внезапно замлъкна радио. Гласът на свещеника се разстилаше като далечен камбанен звън над малката могилка, където под сянката на едно дърво изчакваше тайнствената фигура.