Джеймс Хърбърт - Луната

Той продължи да се движи между банките, спираше и даваше напътствия на момичетата, някои от които работеха на общ компютър. Завладян от техния ентусиазъм, Чайлдс им помагаше да открият своите „провали“, демонстрирайки им правилните процедури на подаване на команди. Звънецът го изненада, макар да знаеше, че до края на часа имаше съвсем малко време.

Изправи се и веднага забеляза, че Кели и Жанет не си допадаха особено.

— Изключете компютрите! — обърна се той към класа. — Да видим кога е следващото ни занимание…

— В четвъртък — отговориха му в хор момичетата.

— Добре, тогава ще се запознаем с различните модели компютри и с перспективите за технологичното им усъвършенстване. Надявам се, че ще ми зададете интересни въпроси.

Някой изпъшка.

— Проблем ли има?

— Кога наистина ще се запознаем с възможностите на компютрите да създават графичен дизайн? — попита момичето. Пълничкото й, почти херувимско личице бе помрачено от изписаното върху него разочарование.

— Много скоро, Изабел. Когато бъдете готови за това. А сега си тръгвайте и не забравяйте нищо, защото ще заключа.

Едновременното втурване към вратата нямаше нищо общо с представата за спокойно и организирано движение на директорката на Колежа за момичета „Ла Роше“. Ала Чайлдс не гледаше на себе си като на учител, а просто като на хоноруван консултант по информатика в трите училища на острова. До този момент поведението на децата не бе излизало извън рамките на допустимото и той предпочиташе да се държи с тях приятелски. Не искаше да изпитват страх от компютрите и създаването на непринудени взаимоотношения бе много полезно за тази цел. Намираше, че учениците и в трите училища се държат твърде разумно.

Очите го сърбяха, раздразнени от меките контактни лещи, които носеше. Подвоуми се дали да не си сложи очилата, прибрани на дъното в куфара му, но реши, че това само щеше да му създаде допълнителни усложнения.

Чу почукване, обърна се и видя, че Ейми се бе изправила до вратата на кабинета.

— Господинът ще излезе ли да поиграе? — попита тя.

— Това покана ли е?

— Коя съм аз, че да ми се оказва такава чест? — Ейми прекоси стаята. Косите й бяха прибрани назад в малък кок — опитваше да си придаде строг учителски вид. За Чайлдс прическата й само засилваше чувственото й излъчване, както и нейната светлозелена, закопчана до яката рокля. — Струва ми се, че очите ти са възпалени — забеляза Ейми. Сетне хвърли поглед към вратата и щом се убеди, че са сами, го целуна крадешком по бузата.

Той устоя на изкушението да я притегли към себе си.

— Как мина при теб днес?

— Не ме питай, имах час по драматизация. — Потрепери цяла. — Знаеш ли какво искат да поставят на сцена за тържеството по случай приключването на учебната година?

Чайлдс прибра листовете в куфара си и го затвори.

— Какво ще поставят? — полюбопитства той.

— „Дракула“. Можеш ли да допуснеш, че мис Пипрели би позволила това? Цялата настръхвам при мисълта, че ще трябва да я информирам за предложението.

— Идеята ми се струва добра — засмя се той. — Това ще затъмни славата дори на Никълъс Никълбау.

— Чудесно, ще й кажа, че „Дракула“ се ползва с твоята подкрепа.

— Аз съм само приходящ, а не щатен преподавател, мнението ми не е от значение.

— Мислиш, че моето ще бъде зачетено ли? Нашата директорка може и да не е от истинските светици, но съм убедена, че има кръвна връзка с тях.

Чайлдс усмихнато поклати глава.

— Не е чак толкова превзета. Може би е прекалено загрижена за доброто име на колежа, но това е разбираемо за такъв малък остров. Вие гледате твърде строго и сериозно на репутацията на частните училища.

— Това вероятно е и заради многобройните данъчни облекчения, които островът предоставя. Но имаш право — конкуренцията е ожесточена и управителният съвет на колежа непрекъснато ни го напомня. Аз наистина храня известни симпатии към директорката, но въпреки това…

Изведнъж усетиха, че някой ги наблюдава от вратата.

— Забрави ли нещо, Жанет? — попита Чайлдс, като се чудеше от колко ли време момичето стои там.

Ученичката притеснено погледна към него.

— Извинете, сър, мисля, че съм оставила автоматичната си писалка на банката.

— Добре, влез и я потърси.

Навела глава, Жанет влезе със ситни, забързани крачки. Момиче с тъмни очи и бледо лице, което в бъдеще може би ще се разхубави, Жанет бе дребничка за своята възраст. Дългата й коса падаше в безредни кичури, все още неоформени в някаква прическа. Ученическото й синьо сако бе с един ръст по-голямо и я правеше да изглежда още по-слаба. Тя излъчваше някаква постоянна, обезоръжаваща стеснителност, която от време на време предизвикваше раздразнението на Чайлдс.