Джеймс Хърбърт - Луната

Фран — с посивяло лице след изпитанието, и бебето — все още мокро и кърваво, почервеняло и набръчкано, бяха потънали в спокоен унес след тежката борба. Чайлдс се бе надвесил над тях. Стерилният мирис на болница се смесваше с дъха на изпотените от битката тела. В онзи миг той бе решил, че нищо не е в състояние да разруши тяхната цялост, да ги накара да се разделят.

Последвалите седмици преминаха така, сякаш Габи бавно се възстановяваше от някаква тежка травма — прехода от съществуване към едно оформящо се съзнание.

По-голямата част от времето за нея преминаваше в сън, от който се измъкваше само за кратко, за да възприема и опознава, за да укрепва и расне. Беше очарователно да се наблюдават превъплъщенията й. Израстването й бе истинско чудо за Чайлдс и той прекарваше часове в съзерцание как тя се превръща в малко момиченце, което стъпва тромаво върху нестабилните си крачета и бе страшно привързано към големия пръст на едната си ръчичка и към едно протрито и избеляло парче платно — някога нейно одеяло. Първата й дума, макар че не беше „тати“, го изпълни с неизмерима гордост, а пълната й зависимост от него и Фран и простичката им, лишена от усложнения любов го накара да открие в себе си една нова непозната нежност. Благодарение на Габи той бе проумял наранимостта на всяко живо същество — работата му в областта на технологиите и научните абстракции почти бе притъпила неговата чувствителност.

Новото чувство на състрадание едва не бе разрушило живота му, когато чрез мисълта си Чайлдс бе станал неволен свидетел на потресаващите убийства на децата.

Три години по-късно споменът за тях продължаваше да го преследва. Напоследък терзанията му бяха несравнимо по-мъчителни.

Беше прекарал следобедните часове в подготвяне на упражнения за урока на следващия ден. На момичетата скоро им предстояха изпити и този по компютърно обучение щеше да е един от трудните. Беше раздразнен, че през цялата вечер мислите му блуждаеха в различни посоки — за Габи, за годините на щастие, когато бяха едно семейство, макар че Фран никога не бе изоставяла напълно желанието си за работа в областта на издателската дейност. В един кратък период от време се бяха случили много неща, хвърлили сянка върху съвместния им живот, а последвалите години не успяха да изличат напълно натрупаната мъка.

Загледа се с празни очи в листовете пред себе си. Абажурът на настолната лампа хвърляше тъмни сенки в малката всекидневна. Дали Габи вече бе заспала, сложила очилата до възглавницата си, в случай че й потрябват? Погледна часовника си — почти девет и половина, да, трябваше вече да спи. Дали Фран още й четеше приказки преди сън, или вече бе прекалено уморена след работа? Чайлдс събра листовете си. Недоумяваше как някои от момичетата, които днес бе препитал с няколко бързи въпроса, все още не знаеха разликата между аналоговите и дигиталните компютри. Съвсем прости, елементарни познания, които не би следвало да бъдат проблем за децата. Очакваше резултатите от изпитите с надеждата, че практиката ще се окаже по-плодотворна от теорията.

Прокара пръсти по уморените си очи и усети лекото дразнене, причинено от контактните лещи. „Трябва да се храниш — каза си той. — Обаче съм така изморен, може би само сандвич и чаша мляко. А може би едно силно питие ще се окаже тонизиращо…“

Канеше се да се изправи, когато нещо студено и безчувствено се промъкна в мозъка му.

Чайлдс притисна глава в дланите си, объркан от неочакваното усещане. Премигна няколко пъти, опитвайки се да се освободи от студа. Но той оставаше.

Чуваше как навън дърветата шумолят от морския бриз.

Изтръпването премина и той замаяно разтърси глава. Прекалено много тестове провери, подлагаше се на твърде голямо напрежение до късно през нощта. Съсредоточаване, прекъсвано само от мислите за Габи.

Може би питието щеше да му помогне да се отпусне. Чайлдс се изправи, опирайки се с ръце на бюрото. Ледените иглички отново се забиха в мозъка му и той се олюля, но се задържа прав, вкопчвайки се в краищата на плота.

Обърканите му мисли се прескачаха в главата му. Усещаше игличките като опипващи пръсти, които проникваха в мислите му, улавяха ги, а сетне сякаш изникваха от тях… Раменете му се свиха от болката, главата му клюмна. Устните му се обтегнаха, като че ги измъчваше болезнено усещане, а всъщност нямаше болка, само всепоглъщащо безчувствие. От гърдите му се изтръгна стенание.

След това мисълта му започна да се прояснява. Остана прав, с опрени на бюрото длани. Дишаше учестено, на пресекулки, в изчакване усещането да премине. Струваше му се, че бе стоял дълго, а знаеше, че бяха изминали само няколко секунди. Изчака нервите му да се успокоят, после прекоси стаята и си наля питие. Странно — уискито почти нямаше вкус.