Джеймс Хърбърт - Луната

— Предполагам — вече е доста топло.

— Надявам се да си прав. Скоро ли ще дойдеш да ме видиш?

Както обикновено, детето подхвърли този въпрос с невинно безгрижие, без да подозира каква остра болка причинява на баща си.

— Ще се опитам, миличко. Може би в края на срока. А и майка ти вероятно ще разреши да дойдеш при мен.

— Със самолет ли? Не обичам пътуването с кораб, твърде дълго е. От него ме боли стомахът.

— Да, със самолет. И ще останеш при мен няколко дни, докато започне следващият срок.

— Мога ли да доведа мис Падълс? Тя ще се чувства много самотна без мен. — Мис Падълс беше домашният любимец на Габи — черна котка, която бяха подарили на детето за третия му рожден ден. Гальовното малко коте се превърна в едно хладно и високомерно същество много преди Чайлдс да напусне дома си. — Всъщност тази идея съвсем не е блестяща. Мама ще има нужда някой да ме замества, нали? — рече Габи след кратък размисъл.

Не беше виждал дъщеря си вече почти шест месеца и се чудеше колко ли е пораснала. Габи сякаш избуяваше изведнъж за един кратък промеждутък от време, с което го изненадваше при всяка следваща среща.

— Сигурно имаш право — каза Чайлдс.

— Искаш ли да говориш с мама? — попита Габи.

— Да, ако обичаш.

— Нея я няма. Джанет се грижи за мен.

— Добре. Тогава, ако ми позволиш, бих искал да поговоря с Джанет.

— Ще отида да я повикам. А, тате, вчера обсипах мис Падълс от мустаците до върха на опашката с блестящ прашец, за да я направя лъскава.

— Обзалагам се, че това й е харесало — каза той, като поклати глава и се усмихна широко.

— Точно обратното — много се разсърди. Мама каза, че никога няма да успеем да го изчистим, а котката още продължава да фучи и да ръмжи.

— Помоли Джанет да я почисти с прахосмукачката, ако успеете да я завържете достатъчно здраво.

— Това наистина ще я вбеси. — Габи се изкиска. — Отивам да кажа на Джанет, че искаш да говориш с нея.

— Добро момиче.

— Обичам те, тате, чао! — неочаквано рече Габи.

— И аз те обичам — отвърна той, но чу как слушалката бе оставена на масичката още преди да бе довършил изречението си. Чу заглъхването на шума от бързи стъпки и отекващия тъничък глас на дъщеря си.

Някой вдигна слушалката:

— Мистър Чайлдс?

— Как е при вас, Джанет?

— Добре, благодаря. Фран ще остане да работи до по-късно в офиса тази вечер, затова аз ще бъда с Габи, докато тя се върне. Взех Габи от училище, както обикновено.

— Успя ли да си намериш работа?

— Не. Поканена съм на няколко събеседвания през следващата седмица и си стискам палци. Не е това, което търся, но е малко по-добре от нищо.

Той й съчувстваше. Джанет бе умна девойка, но нямаше почти никаква квалификация и сега, когато намирането на целодневна работа бе толкова трудно за младите и неопитни хора, борбата за нея се оказваше доста тежичка.

— Искате ли да предам някакво съобщение, мистър Чайлдс? — питаше Джанет.

— Не, всичко е наред. Вероятно ще позвъня пак утре. Просто исках да побъбря с Габи.

— Ще кажа на Фран, че сте се обаждали.

— Благодаря ти. И късмет през следващата седмица!

— Ще имам нужда от него. Чао засега, мистър Чайлдс!

Връзката беше прекъсната и той отново бе сам в къщата си. В такива моменти чувстваше жестока тъга след затварянето на слушалката. Усещаше тъпа, пулсираща болка в наранената си ръка, гърлото му неестествено пресъхваше. Известно време остана до телефона. Мисълта му бавно се отдалечаваше от Габи и се насочваше към детектива, който бе участвал в разследването на детските убийства преди няколко години и на когото бе помогнал да открие престъпника психопат. Пръстите му продължаваха да почиват върху затоплената слушалка. Ейми грешеше — беше безсмислено да ходи в полицията, какво щеше да им каже? Не можеше да им даде никаква информация за местонахождението на осквернителя. Преди да види сутрешния вестник, дори не знаеше, че обругаването на трупа бе станало в Англия. Ако видението бе реално събитие, а не просто плод на въображението му, бе предположил, че то се бе случило някъде наблизо, на острова. Не можеше да обясни нищо на полицията. Отдръпна ръката си от телефонната слушалка.

Раждането на Габи бе истинско мъчение.

Беше се появила на бял свят с краката напред и с червено-синкаво телце. Чайлдс, който бе стоял до Фран от началото до края на раждането, едва не припадна от страх. Беше помислил, че нищо, което изглежда така сбръчкано и крехко, не може да оцелее. Гинекологът бе повдигнал бебето и бе започнал да изтегля плацентата, без да има време да окуражава родителите. След като почисти устата му, бе започнал да духа с всички сили срещу мъничките хлъзгави гърди на бебето, за да стимулира дишането му. При първия плач — едно едва чуто тихичко изскимтяване — лекарят, акушерката и родителите бяха въздъхнали с облекчение. Бебето беше повито в пелени и поставено върху гърдите на Фран. Пъпната връв беше умело прерязана и Чайлдс, изтощен психически не по-малко от Фран, бе наблюдавал и двете с умилени очи.