Джеймс Хърбърт - Луната

— Извинявай, Ейми, трябваше да се досетя. Просто изпитах нужда да изляза навън.

— Заради онова, което се случи на вечерята?

Той кимна.

— Не може да се каже, че спечелих благоразположението на баща ти.

— Това няма значение. Искам да зная причината, Джон. — Ейми стисна ръката му.

— Всичко започва да се повтаря, Ейми. Разбрах го още там, на брега. Усещането беше същото — сякаш бях на друго място, наблюдавах как нещо се случва, но то беше извън моя контрол.

Стигнаха до колата. Когато той започна да търси ключовете, тя забеляза, че ръцете му треперят.

— Може би ще е по-добре, ако аз шофирам — предложи Ейми.

Без да спори, той отвори вратата на колата и й подаде ключовете. Завиха по една лъкатушна алея към морския бряг. Докато Ейми шофираше, от време на време го поглеждаше и скоро напрегнатостта му се предаде и на нея. Отбиха край една скала, от която се откриваше изглед към малко заливче. Морето под тях бе ослепително — смарагдовозелено навътре, по-светло над плитчините. През отворените прозорци на колата до тях достигаше шумът на прибоя, мекото плискане на вълните в гранитната скала. В далечината един ферибот се плъзгаше по спокойната морска шир към главното пристанище в източната част на острова.

Чайлдс следеше неговото придвижване, но мислите му витаеха някъде другаде. Ейми докосна лицето му:

— Тук сме, за да поговорим, ако си спомняш. Моля те, кажи ми какво се случи с теб в събота. — Наведе се към него, за да го целуне и с облекчение забеляза, че ръцете му вече не треперят.

— Мога да направя нещо по-добро — отвърна й той. — Мога да ти покажа. — Пресегна се към задната седалка и разгъна вестника пред нея: — Погледни тук!

— „Осквернен е гробът на дете“ — прочете на глас тя и продължи да чете наум, невярваща на очите си. — О, Джон, това е ужасно… Кой би могъл да го извърши? Да изкорми трупа на едно дете… — Тя потръпна отвратена и извърна глава от разтворената страница. — Това е толкова…

— Това именно видях в събота, Ейми.

Тя го погледна невярващо. Сламенорусата й коса падаше на тежки вълни върху рамото й.

— Аз бях там, при гроба. Видях как тялото беше разкъсано. В известен смисъл участвах в действието.

— Не, невъзможно е…

Той стисна силно ръката й.

— Видях всичко. Докоснах се до мозъка на съществото, което го извърши.

— Как? — Въпросът й остана да виси във въздуха.

— Както преди. Точно както преди. Усещах, че съм вътре в другия, виждах всичко с неговите очи. Но не участвах, не можех да променя нищо. Не можех да попреча, да спра това, което се случва.

Ейми бе потресена от отчаянието му.

— Няма нищо, Джон — успокои го тя. — Не можеш да бъдеш наранен. Ти не си част от него. Онова, което се е случило, няма нищо общо с теб.

— Миналата нощ се усъмних в съществуването на такава възможност. Чудех се дали това не е просто спомен за извършено от мен самия насилие, за определени постъпки, които моето съзнание бе погребало. Но това се е случило на сушата през нощта, когато аз бях у вас. — Чайлдс посочи вестника. — Поне този факт ми донесе, известно успокоение.

— Защо не бях при теб вчера, за да избия тази глупава идея от главата ти!

— Не, имах нужда да остана сам. Разговорите нямаше да ми помогнат.

— Но споделянето на проблема щеше да ти помогне.

Той почука с пръсти челото си.

— Проблемът е тук, вътре!

— Ти не си луд.

— Зная това. — Той се усмихна тъжно. — Но дали ще запазя разсъдъка си, ако виденията продължат да ми се явяват? Ти трябва да знаеш, Ейми, колко страшно започва да става. Когато тайнственото същество си отиде, аз се чувствах разкъсан, сякаш една част от мозъка ми бе изядена.

— Така ли се усети последния път в Англия?

— Да, но тогава бе дори по-лошо, защото усещането бе съвсем ново за мен.

— А когато откриха убиеца, какво изпита?

— Облекчение, неизмеримо облекчение. Сякаш някакво огромно мрачно чувство се отдели от мен. Усетих се като човек, развил свръхчувствителен слух, който внезапно открива, че тъпанчетата на ушите му са се възстановили и дразнещите звуци са заглъхнали. Но странното бе, че почувствах облекчението, преди полицията да открие убиеца. Разбираш ли, по някакъв начин узнах точния момент на неговото самоубийство, защото именно тогава напрежението ми спадна и съзнанието ми намери покой.

— Защо точно онзи убиец и защо само при неговия случай се е получило така с теб? Задавал ли си си някога тези въпроси?

— Питал съм се и никога не съм достигал до задоволителен отговор. И по-рано интуитивно съм долавял различни неща, но нищо странно, нищо, което би могло да се опише като свръхсетивно възприятие. Бяха обикновени, земни неща, каквито, предполагам, повечето хора усещат. Когато телефонът звънне, ти вече знаеш кой е от другата страна, или когато си объркан, се оставяш на своята интуиция при избора на правилно решение. Обикновени предчувствия, нищо драматично. — Той се размърда върху седалката, загледан в полета на една морска чайка. — Психолозите твърдят, че нашите мозъци са като радиоприемници, които непрекъснато се настройват на различна дължина на вълните, на различен честотен спектър на приемане. Възможно е престъпникът да е предавал на някаква особена честота, на която единствено аз мога да приемам. Вълнението му по време на убийствата да е дало първоначалния тласък на разпространение по този честотен канал, усилвайки многократно неговата свръхвъзбуда, така че да е достигнала до мен. — Чайката се издигаше стремително, а крилете й отразяваха ослепителния блясък на слънчевите лъчи.