Реджи Наделсън - Червената мъгла

— Откъде ще вземеш пари за живака? — попита Светлана, когато се срещнахме преди Гастроном №1. — Пак се казва „Елисеев“, като преди — каза, махна към магазина и ме целуна. Ръцете й бяха пълни със сирене, шоколад и кафе, подаръци за Бърди.

Излязохме на улицата.

— Може да намеря фалшиви.

— Моля те, Артьом, не и с тези хора.

— Тогава ще намеря парите все някак.

— Да ти ги набавя ли аз?

— Разбира се, че не.

— Да ти покажа ли къде работя? Пита ме за господин Бродски, за Чьом Арнолдович. Имам нещо, което може би ще те заинтересува. — Тя метна покупките в колата си.

Беше с бели дънки и обикновена бяла тениска, с преметнат на раменете син пуловер. Пригладената зад ушите й коса беше като черно злато, пъстрите кафяви очи — като на котка. Беше силно загоряла и луничките по ръцете й изглеждаха златни на слънчевите лъчи. От кожата й, когато се пресегна през мен и затвори вратата, се разнесе наситен аромат. Подуших го като разгонено куче.

— Какво е?

— Кое?

— Парфюмът.

— „Джой“, от Толя. — Подаде ми нещо, увито в малка розова памучна кърпичка. — Подарък.

Беше тъмночервена круша.

Светлана работеше в огромна като палат стара сграда в покрайнините на Москва. Преведе ме през касетите, грижливо подредени в безкрайни редици, хиляди сребристи ролки филм, някои известни, някои секретни, други — напълно забравени. Всеки момент ще се срутят, каза, докато се лутахме по булевардите метални касети. „Филмовите ленти умират.“

През редиците към нас забързана се появи старица с плъстени пантофи, които се хлъзгаха по паркета. Отвори чантичката си, извади сандвичи с телешко и ги подаде на Светлана. Седнахме на пода, опрели гърбове на филмите. Сандвичът ми се услади невероятно, защото го ядях със Светлана.

— Жената казва, че се страхува за работата си. Ще продават архива.

— Има ли човек, който да е изгледал всичко това?

— Съмнявам се. Искам да ти покажа нещо. — Облегна се на рамото ми, изправи се и свали от една лавица голяма сива книга. — Нали ме накара да проверя онези неща и аз прегледах документацията. Тук се вписват филмите, които си взимал. Понякога е интересно да разбереш кой какво гледа.

— Какво откри? Открила си нещо, нали?

Светлана клекна до мен.

— Виж това.

През последните няколко месеца Бърди Коен на два пъти бе посещавала архива.

— Какво е гледала?

— Ела, ще ти покажа. Направих малка компилация само за теб.

В малката, облицована с дървена ламперия стая Светлана зареди лентата в старомоден киноапарат. Изгаси светлините, седнахме на два твърди стола и загледахме клиповете. Стана ми кофти. „Компилацията“ представляваше серия скучни документални филми, правени за съветската телевизия — за промишлеността, медиите, различните технологии. Имаше убийствено отегчителен коментар. Нищо особено. Прозях се.

— Нетърпелив човек си — разсмя се Светлана. — Ето там, гледай.

Клиповете биха представлявали интерес за Бърди с едно: във всичките фигурираше Чьом Бродски. ВИП посрещане на Бродски. На Бродски връчват цветя. Бродски с Андропов, Горбачов, Елцин. Бродски в лаборатории, оглеждащ печатарски преси, здрависващ се с работници и учени.

Представих си как Бърди гледа екрана в плесенясалия архив, в тъмното.

— Какво мислиш?

— Ти ми кажи.

— Някога е била влюбена в него. Видели са се преди няколко месеца.

— Може да е искала да влезе в крачка, да покаже уважение към работата му.

— Уважение? Не познаваш леля ми Бърди.

— Да тръгваме. Да вървим у Бърди, веднага — казах.

Бяхме в малкия апартамент на Светлана. Тя се приготвяше; от час стоях и я гледах изтегната във ваната. Имах чувството, че съм женен.

Облякох сакото си и взех стария пистолет „ТТ“, който Толя пазеше от службата си в армията. Заредих пълнителя с халосни патрони и пуснах оръжието в джоба си. След архива бях като на тръни. Телефонът на Бърди непрекъснато даваше заето.

Светлана видя пистолета.

— Толкова много оръжия. Станахме като американците — каза. — Не ни пасват особено — каза и се усмихна, за да смекчи думите си.

— Аз американец ли съм?

— О, да.

— Да тръгваме. Взе ли всичко?

Стигнахме до блока на Бърди почти по тъмно. Едва открих входа й. Влязохме.

— Асансьорът май не работи — каза Светлана.

— Ще се качим пеша.

Лампите в коридора не светеха. Имах фенерче. Проследихме лъча му нагоре по стълбите. Взех подаръците за Бърди от Светлана; торбата тежеше.

На етажа на Бърди ни посрещнаха обичайните звуци на телевизор на хора, които крещяха и спореха, плачеха бебета, течеше урок по пиано. Монотонно потракваше метроном. Капеше вода.