Реджи Наделсън - Червената мъгла

— На кого, мислите, продаваше?

— В Германия, България и другите места — на посредници. Банкери. Италианци, които изчистваха парите. Така ли се казва?

— Изпираха.

— Да. Терористи, либийци, иранци, кой знае? И какво значение има? Тук напоследък човек може да купи всичко.

— Всичко?

— Разбира се.

— Плутоний?

— Колкото щеш.

— Червен живак?

— По-трудно, върви по-скъпо.

Дъждът падаше като олово по прозореца.

— Лев беше добър син — разплака се мъжът.

Замислих се за страстта на сина му към ножовете.

— Кой търсеше стоката в Америка?

— Не знам.

— Можеш ли да разбереш?

— Кой съм аз — нищо. Може големите шефове в някой институт да ви кажат.

— В твоя институт? Ще ме заведеш ли?

— Ще трябва да се бръкнете.

— Колко?

— За нов крак.

Разтри чуканчето и аз разбрах. Борис Ковалски, измамил системата, която го бе предала и убила сина му, искаше за компенсация по-добра протеза.

— Дай сто рубли — каза Ковалски късно на следващата вечер.

Дадох му пачка намачкани банкноти.

Бяхме пред вратите на института, на около час от Москва. В будката на охраната похъркваше старица. Ковалски задумка по желязната ограда, тя се събуди и надигна глава.

— Ти си.

— Аз съм, майко. — Даде й парите. — Забравих вътре нещо.

Старицата кимна, вдигна бариерата и плю в нощта.

— Дай й цигари — ми каза Ковалски и аз подадох кутията през прозореца.

Жената наведе глава и се ухили сервилно. Господи, колко исках да си ида у дома. Стиснах ръката на Светлана — беше ни докарала с трабанта си.

Захладняваше. Пустият кален двор бе покрит с белезникав скреж. Подобна на трактор машина пуфтеше летаргично и запращаше към студеното нощно небе поток пара.

— Хелий — изръмжа Ковалски. — Продават го, за да позакърпят бюджета. Чакайте тук.

Остави ни в колата и тръгна към мръсножълтата сграда, после ни махна да го последваме.

— Остани в колата — казах на Светлана. Тя поклати глава. — Ами ако има радиация?

— Страх те е, че ще родя болни деца? — попита.

— Да.

— Тогава ще изчакам — каза и аз вече знаех, че ще се омъжи за мен.

Вътре Ковалски ме отведе в помещение, което приличаше на занемарена училищна лаборатория. Имаше опърпани таблици с трансурановите елементи, морално остарели микроскопи, газов котлон с чайник, побеляла от тебешир дъска, няколко маси и купища папки. Подпирайки се на патерицата си, Ковалски тежко се отпусна, запали от индийските си цигари и мълчаливо зазяпа прозорците.

— Ще почакаме.

— Какво?

Стоях с гръб към вратата, когато тя рязко се отвори. Извърнах се. Влезе жена на средна възраст, увита в шал като танцьорка. Бавно го свали и седна до масата.

Ковалски я представи като Валя Голицина. Научен работник, каза, професор.

— Колко? — говореше на Ковалски, който гледаше мен.

Отворих портфейла си и й показах парите.

— Не стигат. Говорите ли руски?

Кимнах и й показах още пари.

— Става. — Натика банкнотите в джоба на сакото си, огледа се и извади от найлонова торба голям буркан нескафе, бутилка водка, чаша, щафета салам и малък хляб. Подреди ги в редица на масата, огледа резултата и се усмихна. — Имаме половин час.

Седнах на един стол с лице към нея като ученик. Тя започна бавно да отваря водката. Имаше издължено, красиво лице, римски нос, тъмни очи, грациозни като на балерина рамене. Отвори нескафето, запали цигара, после извади висок около десет сантиметра оловен буркан, сложи гумени ръкавици и от буркана извади стъклен съд, пълен с розово, пихтиесто вещество. Приличаше на лак за нокти, само дето беше червен живак. Затова ли изминах целия този път, за тази бутилка какво? Смърт?

— Червен живак — обяви тя.

— Става ли за бомби?

— Разбира се.

— Какво количество ми е нужно?

Валя посочи към водната чаша.

— На половината на това.

— Какъв точно е механизмът?

— Разбирате ли от физика?

— Не.

— Окей. Червеният живак изобщо не съществува в природата. Като плутония е изцяло изкуствено вещество. Използва се за ядрен тригер. Поставен в плутониева сърцевина в центъра на ядрено устройство, той се компресира. По този начин може да се намали количеството живак, да се правят много по-малки бомби. Може да го използвате за гранатохвъргачки, дори за гранати. Персонални атомни бомби. Още?

— Да.

— Първата партида червен живак е получена преди много години в един отдалечен район. Веществото е уникално. Понякога се съединява със стронция. Силно радиоактивно е. Някои радиоактивни елементи му придават специфични свойства, отличаващи го от всички останали. Много лесно се прекарва през граница.