Реджи Наделсън - Червената мъгла

— Може ли да купя мостра? За тестване?

Тя поклати глава.

— Прекалено е опасно.

— А защо да ви вярвам?

Започваше да пристига първата смяна. Валя затвори „магическия“ буркан кафе и го прибра в чантата си, измъкна последния лист хартия оттам и я затвори. Беше документ за трансфер от американска компания, която се съгласяваше да посредничи при покупката на червен живак за 290 000 долара на килограм. Имаше техническа част, касаеща употребата на веществото за самолето- и електротехнологиите и евентуално за производството на полимери. Техничарски шашми, помислих. После погледнах подписа — писмото беше изпратено от пощенска кутия в Лос Анджелис, с препратка към автосервиз „Космос“ в Бруклин. Бях видял същото писмо в ръцете на Джони Фарони.

— Вярваш или не, това е истина. — Вера се уви в шала си. — Моля, забравете за срещата ни. — Метна бутилката водка в кофата за боклук, леко се поклони и изчезна през вратата, потраквайки по линолеума с токчета, като ме остави повярвал в целия този кошмар, но без никакви доказателства.

На другата сутрин Гавин Крауи ме заведе в апартамент до Измайловския парк, за да купя мостри червен живак от жена на име Таня. Знаех, че е рисковано да се сдушвам с Крауи, но той беше достатъчно мазен да разполага с контактите. Взех с мен Едуард Сколник — познаваха се, движеха в една и съща затворена среда.

Таня носеше пухкаво, розово ангорско болеро и ботушки с тънки остри токчета, които потракваха по мраморния под. Подаде ми да й целуна ръка, с другата ми тикна кутия локум.

— Гавин ми каза, че търсите нещо? Естествено, че мога да ви помогна — каза. — Няма проблеми.

Сладникавата, суха миризма на локума изпълваше до пръсване апартамента, пудрата захар изглеждаше като замръзнала в пътечките слънчеви лъчи. В средата на помещението имаше барплот и редица фикуси пред фототапет с минарета и кършещи снага танцьорки. От стереото се носеше ориенталска музика.

Таня, закръглена, дребна жена, с ярки очи и бенка на носа, седна с кутията локум в скута и вдигнати на розова копринена табуретка крака. Усмихна се и прегърна Крауи, който се присламчи като кученце на купчината копринени възглавници. Таня се държеше учтиво, беше много спокойна, много приятна. Слугиня внесе поднос с коняк и кафе, Таня разля и поднесе купа шамфъстък. В ъгъла, без да поглежда към нас, гризеше фъстъци дребен мъж, до него на масата лежеше полуавтоматичен пистолет.

Крауи почти не разговаряше със Сколник, който си убиваше времето да подхвърля черупките от фъстъка в един стар месингов пепелник.

— Значи искате да купите червен живак? Напоследък се търси много — каза Таня.

Нямаше мелодрама, със същия успех можех да купувам тоалетна хартия.

— Чисто теоретично, да. Правя го единствено и изцяло с журналистическа цел.

— Разбира се, разбира се. Колко искате да купите?

— Какво друго може да ми доставите? Ако, хипотетично, пожелая и нещо друго?

— Каквото кажете.

— Плутоний?

— Естествено.

— Цезий?

— Абсолютно.

— Какво друго?

— Берилий, литий, уран, обогатен уран, калифорний. Всичко, всякакви съединения. Каквото кажете.

— Толкова ли е просто?

— Разбира се.

— Хардуер?

— Не е по моята част, но имам приятели.

— Колко искате за червения живак?

Тя се изкикоти.

— За вас двеста и петдесет на килограм. Или искате само мостра?

— Мостра.

Едуард изведнъж се изсмя по момчешки на Таня, сякаш беше минавал през всичко това и преди.

— Намали заради нас, Таня, миличка. Ние сме от добрите.

Тя сви рамене и загреба от локума.

— Окей, сто грама, десет хиляди. За по-малко не си струва.

— Можете ли да го транспортирате?

— Разбира се, докъдето кажете. Ние сме като Федерал Експрес. Може и да прибегнем до услугите им. На тях или на Ди Ейч Ел. — Пак се изкикоти закачливо.

— Кога мога да го получа?

— Когато кажете.

— Ще ви се обадим — каза Сколник.

— Трябва да изтегля пари. Предполагам, че ще искате сумата в брой.

— Естествено. Елате в понеделник — каза Таня.

— Ще ви се обадим.

— Елате в понеделник. — Бяхме дребни риби, а Таня не си губеше напразно времето.

— Трябва да тръгвам, Светлана ме чака. — Исках да ги подразня.

За секунда лицето на Крауи се обезобрази от омраза.

Таня протегна пълничката си ръка. Сколник я целуна. С мен дамата се здрависа.

— Обичам американците.

Крауи остана. Не харесваше Сколник и почти не надигна поглед, когато си тръгнахме.