Мери Кларк - Къде си сега?

Тези думи излизаха от устата на човек, който дори не бе познавал Мак, а само бе слушал за него от другите. Посланието бе пределно ясно: не търси проблема на брат си тук, госпожице.

— Не съм имала намерение да намеквам, че пребиваването на Мак тук може да е подбудило по някакъв начин изчезването му. Но положително разбирате, че ми изглежда разумно да започна търсенето от последното място, където са го видели. Братът, когото познавах, никога не би причинил на майка ми, баща ми и мен цялата тъга и болка, с които живеем от десет години. — Почувствах как очите ми се наливат със сълзите, винаги готови да бликнат, докато се поправях: — Искам да кажа болката, с която майка ми и аз продължаваме да живеем и днес. Може би вече знаете, че баща ми бе една от жертвите на единадесети септември.

— Брат ви изобщо не приличаше на човек, който ще изчезне просто така, без да има някоя наистина важна причина — съгласи се Гюс Крамър.

Гласът му беше искрен, но забелязах погледа, с който стрелна жена си, както и че тя нервно хапеше устните си.

— Някога замисляли ли сте се над възможността брат ви да е получил мозъчен кръвоизлив или някакво друго физическо заболяване, което да е предизвикало пристъп на амнезия или дори на частична амнезия? — попита Хауърд Алтман.

— Обмисляла съм всички възможности — отвърнах. Посегнах към чантата на рамото си и извадих тетрадка и химикалка. — Господин и госпожо Крамър, знам, че са изминали десет години, но мога ли да ви помоля да ми кажете какво си спомняте за всичко, което Мак е казал или направил и което би могло да се окаже важно? Искам да кажа, понякога се сещаме за неща, за които не сме си спомнили предния път. Може би, както предположи господин Алтман, Мак е имал някакъв пристъп на амнезия. Изглеждал ли е обезпокоен, разтревожен или така, сякаш не се чувства добре физически?

Докато задавах тези въпроси, си спомних как, след като от полицията се отказаха от опитите си да открият Мак, баща ми нае частния детектив Лукас Рийвс да продължи издирването. През последните няколко дни четях и препрочитах всяка дума от бележките му. Всичко, което му бяха казали Крамърови, ми беше подръка.

Слушах как госпожа Крамър отначало колебливо, а после ентусиазирано ми разказва как Мак бил от онези младежи, които винаги й държали вратата отворена, винаги си слагали мръсните дрехи в коша и неизменно почиствали след себе си.

— Никога не съм го виждала да изглежда обезпокоен — допълни тя.

За последен път го видяла, когато почиствала апартамента, който делял с още двама студенти последна година.

— И двете момчета ги нямаше. Той работеше на компютъра в стаята си и ми каза, че прахосмукачката няма да му пречи. Такъв беше той. Сговорчив. Приятен. Учтив.

— По кое време беше това? — попитах.

Тя присви устни.

— Мисля, че около десет сутринта.

— Точно тогава беше — бързо потвърди Гюс Крамър.

— И никога ли не го видяхте след това?

— Видях го да излиза от блока към три часа. Прибирах се от зъболекаря. Тъкмо пъхах ключа в ключалката на апартамента ни. Гюс ме чу и дойде да ми отвори. И двамата видяхме как Мак слиза по стълбите. Помаха ни, докато минаваше през фоайето.

Видях я как поглежда към съпруга си за одобрение.

— С какво беше облечен Мак, госпожо Крамър?

— С дрехите, които носеше и сутринта. Тениска, дънки и гуменки и…

— Лил, пак се обърка. Мак носеше яке, панталони и отворена на врата спортна фланелка, когато излезе — остро я прекъсна Гюс Крамър.

— Точно това имах предвид — изрече припряно тя. — Просто постоянно го виждам с онази тениска и дънните, защото с тях беше облечен, когато двамата си поговорихме онази сутрин. — Лицето й се разкриви конвулсивно. — Двамата с Гюс нямаме нищо общо с изчезването му — извика тя. — Защо ни измъчвате така?

Докато се взирах в нея, си спомних какво бе написал Лукас Рийвс, частния детектив, в досието — че Крамърови били нервни, тъй като се бояли да не загубят работата си заради изчезването на Мак. Сега, почти десет години по-късно, не вярвах, че може това да е причината.

Двамата бяха нервни, защото криеха нещо. Сега се опитваха да уеднаквят историите си. Преди десет години госпожа Крамър бе казала на Рийвс, че когато видяла Мак, той тъкмо излизал от сградата, а съпругът й бил във фоайето.

В този момент бях готова да заложа живота си, че никой от тях не е виждал Мак да излиза от тази сграда. А дали наистина бе излязъл от нея? Този въпрос премина през съзнанието ми съвсем набързо, преди да отхвърля подобен вариант като невъзможен.