Мери Кларк: Нежни убийства

Без да изчака отговор, Сюзън затвори, пресегна се и пусна радиото. Беше подготвила кратка въвеждаща информация за своя гост в днешното предаване, както и за случая Клозън. Бяха ги излъчили в ефир миналия петък и Джед Гини, нейният продуцент, беше обещал, че радиостанцията ще ги пусне отново тази сутрин. Тя мислено се помоли горещо да не е забравил.

Двайсет минути по-късно, докато проучваше училищните сведения за един седемнайсетгодишен пациент, Сюзън чу началото на информацията.

„Дано някой, който знае нещо по случая, също да слуша“ — помисли си тя.

Беше истински късмет, че радиото в колата му беше пуснато на станцията, която излъчваше сутрешното предаване в петък — иначе никога не би чул съобщението. Движението по пътя се забави толкова, че потокът от коли буквално пълзеше и той започна да се изнервя. Но щом чу името Реджайна Клозън, усили звука и се заслуша напрегнато.

Не че имаше за какво да се тревожи, разбира се. Той беше убеден в това. В края на краищата Реджайна най-лесно от всички и с най-голям ентусиазъм прие неговите планове, а и с най-голяма готовност се съгласи, че никой от останалите пасажери не трябва да разбира за техния морски романс.

Както винаги беше взел всички необходими предпазни мерки. Всъщност, дали?

След като чу предварителното представяне в понеделник, той вече не беше толкова сигурен. Следващия път щеше да бъде особено внимателен. А и той щеше да бъде последен. Дотук вече бяха четири. Оставаше още една. Щеше да я избере другата седмица и щом станеше негова, мисията му щеше да приключи и той най-накрая щеше да намери покой.

Естествено, досега не беше допуснал нито една грешка. Това беше неговата мисия и никой не беше в състояние да го спре. Той отново се заслуша с нарастващ гняв в представянето и в топлия, окуражителен глас на доктор Сюзън Чандлър: „Реджайна Клозън беше признат експерт по инвестициите. Освен това беше дъщеря, приятелка и изключително щедра дарителка в многобройни благотворителни инициативи. Днес в моето предаване ще говорим за нейното изчезване. Бихме искали да разгадаем загадката. Може би някой от вас разполага с късче от пъзела. Моля, останете с нас“.

Той щракна радиото и изрече на глас:

— Доктор Сюзън, разкарай се, и то веднага. Всичко това не е твоя работа и те предупреждавам, че ако ми се наложи да се занимавам с теб, дните ти са преброени!

Когато Сюзън пристигна в студиото, доктор Доналд Ричардс, авторът на „Изчезнали жени“ и неин гост за деня, вече беше там. Той беше висок и слаб, с тъмнокестеняви коси и изглеждаше към четиридесетте. Стана, за да я поздрави, като преди това смъкна очилата си за четене. Сините му очи бяха топли, но по устните му едва-едва пробягна усмивка, докато поемаше протегнатата към него ръка.

— Доктор Чандлър, предупреждавам ви, това е моята първа книга. Не съм свикнал с подобни публични прояви и съм малко нервен. Ако ми се върже езика, обещайте да ме спасявате.

Сюзън се засмя.

— Доктор Ричардс, казвайте ми просто Сюзън и не мислете за микрофона. Представяйте си, че сме се увесили на задната ограда и си бъбрим.

„Кого баламосва той“ — помисли си тя петнайсет минути по-късно, когато Ричардс разискваше със спокойна и непринудена компетентност действителните случаи, описани в книгата му.

Тя кимна утвърдително на разясненията му:

— Когато някой изчезне — сега, разбира се, говоря за възрастен, а не дете — въпросът, който властите задават най-напред е, дали не става въпрос за доброволно действие. Както знаете, Сюзън, удивително е колко много хора внезапно решават да направят пълен завой по пътя към дома и да започнат изцяло нов живот, да приемат нова самоличност.

Обикновено причините са финансови трудности или семейни проблеми и това е изход за малодушните. Но така или иначе се случва. Каквито и да са обстоятелствата обаче, първата стъпка в диренето на някой изчезнал е, да се провери дали в кредитната му карта се появяват някакви разходи.

— Направени от него или от друг, който е откраднал въпросната кредитна карта — намеси се Сюзън.

— Така е — съгласи се Ричардс. — И обикновено, когато се натъкнем на доброволно изчезване, ние установяваме, че човекът просто не може да изтърпи нито ден повече онова, което го потиска или тревожи. Този вид изчезване е вик за помощ. Естествено, някои изчезвания наистина са доброволни, но други представляват измама и точно това е трудно да се определи. Изключително трудно е, например, да се докаже, че някой е виновен за извършено убийство, при положение, че трупът не е открит. Убийците, които се измъкват без присъда, често са онези, които успяват да се отърват от жертвите си така безупречно, че не може да се установи никакво доказателство за смърт. Например…