Мери Кларк - Нежни убийства

Както и чичо му преди това, Абдул затваряше магазинчето всеки ден точно в един часа и отиваше да обядва. Този вторник след обяд той държеше табелката „Затворено. Ще се върна в два“ и точно се канеше да я окачи на вратата, когато неговият тайнствен клиент внезапно се появи, влезе вътре и го поздрави сърдечно.

Абдул отвърна с необичайна за него усмивка.

— Много време мина, господине. Радвам се да ви видя отново.

— И аз се радвам да те видя, Абдул. Мислех, че вече си ме забравил.

— О, не, господине.

Абдул не използва името на клиента, като внимаваше да не му напомни за грешката, която беше допуснал последния път.

— Обзалагам се, че не си спомняш как се казвам — каза клиентът със сърдечен тон.

„Вероятно съм сгрешил — помисли си Абдул. — Значи все пак не ми е ядосан.“

— Разбира се, че го помня, господине — отвърна той и с усмивка доказа, че наистина е така.

— Браво! — похвали го неговият клиент развеселен. — Абдул, знаеш ли какво? Искам още един пръстен. Помниш от кои. Надявам се, че не си ги свършил.

— Мисля, че имам още три, господине.

— Може би ще купя и трите. Ето сега те задържам и заради мен закъсняваш за обяд. Защо не заключим вратата и не сложим табелката, преди да е влязъл друг клиент? Иначе изобщо няма да излезеш оттук, а аз знам, че ти си човек с навици.

Абдул се усмихна отново, поласкан от загрижеността на този изключително приветлив стар клиент. С готовност му подаде табелката и проследи с поглед как заключи вратата. Чак тогава забеляза, че въпреки топлия слънчев ден неговият клиент беше с ръкавици.

Пръстените бяха в покрития със стъкло щанд близо до касовия апарат. Абдул отиде до тезгяха и премести малък поднос.

— Тук има два, господине. Третият е отзад, на работната ми маса. Ще отида да го донеса.

С бързи стъпки той прекоси отделената със завеса част, която водеше към малък склад. Единият от ъглите Абдул беше приспособил за офис и работилничка. Третият тюркоазен пръстен беше прибран в кутия. Беше приключил с гравирането на надписа едва предишния ден.

„Три момичета наведнъж — помисли си той с усмивка. — Този приятел добре се справя.“

Абдул се обърна с пръстена в ръка и ахна от изненада. Клиентът му го беше последвал в задната стаичка.

— Намери ли пръстена?

— Ето го, господине. — Абдул му го подаде, внезапно обзет от необяснимо напрежение и тревога.

В следващия миг забеляза проблесналия изневиделица нож и разбра каква беше причината.

„Прав бях да се страхувам“ — помисли си той, когато почувства пронизваща болка и после потъна в мрака.

В три без десет, точно когато пациентката от два часа си тръгваше, телефонът иззвъня. Беше Джейн Клозън. Незабавно усети напрежението, стаено зад тихия вежлив глас и молбата за среща.

— Имам предвид професионална визита — уточни госпожа Клозън. — Необходимо ми е да споделя с вас някои свои проблеми и мисля, че бих изпитала облекчение, ако ги обсъдим заедно.

Преди Сюзън да успее да отговори Джейн Клозън продължи:

— Опасявам се, че е наложително да ви видя колкото се може по-скоро. Още днес, ако ви е възможно.

Сюзън нямаше нужда да поглежда графика си, за да й отговори. Имаше пациенти с предварително определен час за три и четири. След това възнамеряваше незабавно да отиде в болницата „Ленъкс Хил“. Очевидно това трябваше да почака.

— Ще се освободя в пет часа, госпожо Клозън.

Веднага щом затвори Сюзън набра номера на болницата „Ленъкс Хил“. Щом се свърза с централата, тя обясни, че трябва да предаде нещо на съпруга на една пациентка в интензивното.

— Ще ви свържа с чакалнята на интензивното отделение.

Обади се някаква жена. Сюзън попита дали Джъстин Уелс е там.

— Кой се обажда?

Сюзън разбра колебанието в гласа на жената в другия край на линията. Вероятно от медиите ги преследваха непрекъснато.

— Доктор Сюзън Чандлър — отвърна тя. — Господин Уелс е помолил за запис на предаването ни от вчера и аз исках да му го донеса лично, ако остане в болницата до шест и половина.

От приглушения звук в ухото си Сюзън разбра, че жената е затиснала слушалката с ръка. Въпреки това успя да долови въпроса:

— Джъстин, искал ли си запис от вчерашното предаване на доктор Сюзън Чандлър?

Чу отговора съвсем отчетливо:

— Това е абсурдно, Памела. Някой си прави безвкусни шеги.

— Доктор Чандлър, опасявам се, че е станала грешка.

Преди да я прекъснат, Сюзън изрече бързо:

— Извинявам се. Това бе съобщението, което получих от моя режисьор. Извинявам се, че обезпокоих господин Уелс в такъв момент. Мога ли да попитам как е госпожа Уелс?