Мери Кларк - Нежни убийства

Джейн Клозън стана. Беше време да тръгва за съвещанието. Искаше спокойно да проучи всички молби за парични помощи.

„Днес следобед ще се обадя на доктор Чандлър и ще си уредя среща с нея“ — реши тя. Усмихна се неволно, когато си каза мислено: „Зная, че Реджайна би одобрила“.

Отново трябва да поема в открито море…

Ритъмът на думите барабанеше в главата му. Виждаше се: там, на кея, как показва документ за самоличност на вежлив член на екипажа и чува поздрава му: „Добре дошли на борда, сър!“ — после как се качва по металния трап и как бива отведен до собствената си каюта.

Винаги си избираше една от най-хубавите кабини от първа класа със самостоятелна веранда. Апартамент най-горе не му вършеше работа — твърде много се забелязваше. Неговата цел беше да създаде впечатление за безупречен вкус, за състоятелност и за онзи тип резервираност, типична за поколения наред знатно потекло.

Естествено, не беше трудно да я постигне. Беше установил, че след като отклони тактично първоначалните опити за общуване, спътниците на борда започваха да се отнасят с уважение към желанието му за уединение, дори му се възхищаваха, че е толкова затворен и насочваха любопитството си към по-интересни обекти.

След като наложеше това свое присъствие, вече беше свободен да дебне и избере жертвата си.

Първият воаяж от този тип беше преди четири години. Сега мисията му беше към края си. Оставаше му само още едно пътуване. Беше време да намери своята спътница. Имаше достатъчно подходящи кораби, които отиваха към мястото, отредено за смъртта на последната самотна дама. Вече беше решил каква самоличност ще приеме — инвеститор, роден и отрасъл в Белгия, син на майка американка и баща английски дипломат. Беше се сдобил с нова сиво-черна перука, част от такова съвършено преобразяване, че визуалният ефект бе поразителен — чертите на лицето му ставаха съвсем различни.

Нямаше търпение да се превъплъти в новата си роля — да намери подходящата, да слее съдбата й с тази на Реджайна, чието тяло, с помощта на тежки камъни, почиваше под оживения залив Каулуун; да прибави нейната история към тази на Вероника, чиито кости гниеха в Долината на Кралете; на Констанс, която бе заместила Каролин в Алжир; на Моника в Лондон; да съедини в едно съдбите на всички тези посестрими в смъртта.

Отново трябва да поема в открито море…

Само че преди това трябваше да довърши нещо тук. Тази сутрин, слушайки за пореден път предаването на доктор Сюзън, той взе решение, че едно от перцата, понесени от вятъра, трябва незабавно да бъде унищожено.

Бяха минали петдесет години, откакто Абдул Парки — стеснителен, слабичък юноша от Делхи, пристигна в Америка. Беше започнал незабавно работа при своя чичо. Задължението му беше да мете подовете и да лъска до блясък месинговите фигурки върху претрупаните рафтове в неговото магазинче за сувенири, което се намираше на Макдугъл Стрийт в Гринич Вилидж.

Сега собственикът беше самият Абдул, но всичко останало си стоеше почти непроменено. Магазинчето сякаш беше замръзнало във времето. Дори табелата „Сувенири Хаим“ беше точно копие на онази, която преди толкова години бе окачил чичо му.

Абдул си беше все така слаб и макар че по необходимост беше превъзмогнал срамежливостта си, беше затворен по природа, а тази негова черта го държеше на разстояние от клиентите.

Разговаряше единствено с онези, които оценяваха майсторството и усилията, вложени в малката колекция от евтини пръстени и гривни, които правеше собственоръчно. И макар че лично той, естествено, никога не би попитал за причината, Абдул често се чудеше на онзи мъж, който вече няколко пъти идваше да купува тюркоазен пръстен с надпис „Ти ми принадлежиш“.

За самия Абдул, който беше живял четиридесет и пет години със своята съпруга, която почина преди няколко години, беше забавно да си мисли, че този клиент редовно сменя приятелките си. Последният път, когато дойде, кредитната му карта изпадна от портфейла му. Абдул я вдигна и я погледна, след което му я върна с извинения за нахалството. Виждайки изражението на недоволство, изписано върху лицето на клиента, Абдул се извини отново, като този път го нарече по име. Мигновено разбра, че е допуснал втора, още по-сериозна грешка.

Той не желае аз да знам кой е и сега няма да дойде повече — беше незабавната и изпълнена със съжаление мисъл на Абдул. И тъй като беше минала цяла година, без клиентът да се появи отново, той подозираше, че е станало точно така.