Мери Кларк - Нежни убийства

Нат Смол за пореден път хвърли напрегнат поглед към вратата, сякаш се страхуваше от нещо.

— Не искам да се замесвам — изрече той с тих глас.

— Нат, ако знаеш нещо, вече си замесен. Моля те, кажи ми. За какво се отнася?

Сега гласът му премина почти в шепот:

— Точно преди един часа в сряда по обяд някакъв мъж се въртеше наоколо и разглеждаше моята витрина — точно както прави сега онзи човек отвън. Аз си помислих, че иска да си избере нещо или може би, че се притеснява да влезе — изглеждаше като истински богаташ. Но после изведнъж прекоси улицата и влезе в магазинчето на Парки. След това ми дойде клиент и аз престанах да наблюдавам.

— Каза ли на полицията какво си видял?

— Не го направих. Щяха да ме карат да гледам в техните регистри и да го описвам на полицейския художник — губи време. Той не беше човек, който може да попадне в полицейските регистри. А пък мен хич не ме бива да казвам на хората какво да рисуват. Видях го в профил. Изглеждаше изискан, към четиридесетте. Носеше шапка, шлифер и очила, но въпреки това успях да видя профила му съвсем ясно.

— Мислиш ли, че ще го разпознаеш, ако го видиш отново?

— Госпожице, в този бизнес аз съм длъжен да познавам хората. Ако не си спомням как изглеждат полицаите под прикритие, може и да загазя, а ако не мога да различа един наркоман, може и да ми видят сметката. Вижте, трябва да си вървите. Пречите ми на търговията. Момчетата не искат да влизат в магазин, в който се върти толкова елегантна дама.

— Добре, тръгвам. Само че Нат, кажи ми… би ли познал този мъж, ако ти покажа негова снимка?

— Да, със сигурност. А сега вече тръгвате ли си?

— Незабавно. А, и още нещо. Нат, не говори за това с никого. Става въпрос за собствената ти безопасност.

— Ама вие шегувате ли се? Разбира се, че ще си трая. Обещавам. А сега си тръгвайте и ме оставете да изкарам някой и друг долар, става ли?

Когато Дъглас Лейтън влезе в болничната стая на Джейн Клозън в три и половина, той я завари да седи на стола. Беше облечена в мек кашмирен халат и загърната с одеяло.

— Дъглас — каза тя, а в гласа й прозвуча отпадналост. — Донесе ли ми изненадата? Опитвах се да си представя каква може да е.

— Затворете очи, госпожо Клозън.

В скованата й усмивка личеше раздразнение, но тя се подчини, макар че измърмори:

— Не съм дете.

Канеше се да я целуне по челото, но после се отдръпна. „Голяма грешка — помисли си той. — Не се дръж като глупак, а продължавай по сценария.“

— Надявам се, че ще бъдете доволна — каза той, като обърна поставената в рамка скица така, че да може да види изобразената на нея сграда на приюта за сираци с табелата, на която беше изписано името на Реджайна.

Джейн Клозън отвори очи и в продължение на няколко мига разглежда картината. Единствена сълза в ъгълчето на лявото око намекваше за вълнението, което изпитваше.

— Колко е прекрасно — каза тя. — Не бих могла да измисля по-добро възпоменание за Реджайна. И кога решихте да ме изненадате и да наречете приюта на нейно име?

— Ръководството на приюта ни помоли за разрешение. Името ще бъде оповестено официално следващата седмица при откриването на новото крило, на което аз ще присъствам. Смятахме да изчакаме и да ви покажем и снимките от самата церемония, но моето предположение беше, че ако го видите сега, това ще ви повдигне духа.

— Искаш да кажеш, че си държал да го видя, преди да умра? — попита Джейн Клозън делово.

— Не, не съм имал това предвид, госпожо Клозън.

— Дъг, престани с това виновно изражение. Аз наистина ще умра. И двамата го знаем. А това, което виждам сега, наистина ми доставя голяма радост. — Тя се усмихна тъжно. — Знаеш ли какво друго ми действа успокояващо?

Той чувстваше, че това е реторичен въпрос. Затаи дъх с надеждата, че тя ще каже нещо за неговата чувствителност и верността му към фондацията.

— Това, че парите, които щеше да наследи Реджайна, ще помагат на други хора. В известен смисъл тя ще живее чрез онези, чийто живот ще стане по-добър заради нея.

— Обещавам ви, госпожо, че всеки цент, който ще похарчим от името на Реджайна, ще бъде по предназначение.

— Сигурна съм в това. — Тя направи пауза и после вдигна поглед към Дъглас Лейтън, който беше застанал напрегнат до нея. — Дъглас, опасявам се, че Хюбърт става много разсеян. Мисля, че държа ситуацията да се промени.

Лейтън беше дошъл да чуе именно това. Някой тихо почука на вратата и Сюзън Чандлър надзърна в стаята.

— О, госпожо Клозън, не знаех, че имате компания. Ще остана в приемната, докато ви свърши посещението.