Матю Райли - Седемте смъртоносни чудеса

Уест огледа трите правоъгълни отвора, издълбани в стената. Беше виждал вече такива — наричаха ги „отвори с шипове“.

Само една от дупките бе безопасна и водеше към следващото ниво на лабиринта. В стените на другите две имаше монтирани остри шипове, способни да разкъсат тялото на всеки нещастник, избрал да мине през тях.

Над всяка от дупките имаше изгравиран символ:

Трябваше да избере безопасната дупка. Таванът се спускаше и всеки момент щеше да смаже хората зад гърба му.

„Спокойно, Джак — каза си той. — Окей… «Ключът на живота»… «ключът на живота»…“

Погледна символа над лявата врата.

Почти… но не — щеше да е грешка, защото това бе йероглифът за „магия“. Имхотеп V се опитваше да обърка притеснения, изпаднал в паника човек, успял да проникне чак тук.

— Какво става, Джак? — попита Дългоух и скочи на плочата до него, без да изпуска момичето.

Таванът вече бе ниско, под половината височина, и неумолимо продължаваше да се спуска. Не можеше да става и дума за връщане. Трябваше да избере вярната дупка.

— Уест… — неспокойно настоя някой зад гърба му.

Без да губи хладнокръвие, Уест спря поглед на символа над средната дупка…

… и разпозна в него йероглифа за „анкх“ или „дълъг живот“, известен на древните египтяни и като „ключ на живота“.

— Това е! — заяви той.

Но имаше само един начин да се разбере. Той извади сокола от торбичката и го подаде на момичето.

— Фъстък. Грижи са за Хор, ако се окаже, че съм сбъркал.

След това се извърна, приклекна, скочи напред и се претърколи в централната дупка; стисна очи в очакване на разкъсващата болка на шиповете, забили се в тялото му…

… но нищо подобно не последва.

Беше направил верния избор. И наистина, макар в дупката да бе тъмно, той съзря тесен кръгъл проход, който тръгваше право нагоре веднага след входа.

— Наистина е тази! — извика назад и протегна ръце, за да помага на скачащите към него.

Първи минаха Дългоух и Лили, след тях беше Магьосника…

Таванът вече се бе спуснал на малко повече от метър над нивото на басейна.

Последваха Фъзи и Зоуи.

Последните двама от екипа му влетяха при вече преминалите. После всички започнаха да се изкачват в прохода в тавана. Уест бе последният, който влезе в него — и в този момент чу оглушителния тътен, с който таванът във водната камера стъпи върху колоните, по които току-що бяха преминали.

Тесният вертикален проход, започващ веднага след входа на дупката без шиповете, се издигаше вертикално на петнайсетина метра, преди да излезе в дълъг тунел, който отиваше под стръмен наклон нагоре, все по-навътре в сърцето на планината.

Уест изстреля напред осветителна ракета. Това бе древният тунел, през който бяха извозвали пръстта от мината.

Беше широк горе-долу колкото да мине кола и по същество представляваше дълго право стълбище, от двете страни на което имаше гладки каменни пътеки, играли ролята на примитивни релси — някогашните миньори бяха бутали и смъквали по тях огромни контейнери пръст и камък, бяха се катерили и слизали по стотиците стъпала, изсечени в скалата между пътеките.

— Фъзи? — каза Уест, гледаше нагоре в тунела. — Разстояние?

Фъзи насочи в тъмнината лазерния далекомер PAQ-40.

Докато чакаше резултата, Уест превключи радиостанцията си на друга честота и попита:

— Ноди, докладвай.

— Американците още ги няма, Ловецо — разнесе се в ухото му гласът на Ноди, — но приближават бързо. Сателитните снимки показват, че хеликоптерите им са на не повече от 50 километра. Бързайте.

— Правим каквото можем — каза Уест.

Магьосника го прекъсна:

— Не забравяй да съобщиш на Ноди, че ще загубим радиовръзка, когато задействаме „Кос“-овете.

— Чу ли, Ноди?

— Ясно, край на връзката.

Лазерът на Фъзи издаде мелодичен сигнал.

— Празно пространство пред нас на около… сто и петдесет метра.

Уест се намръщи и изсумтя:

— Защо ли имам чувството, че това пространство изобщо няма да е празно…

Оказа се прав.

Изкачващият се тунел криеше няколко капана: познатите им водопади в пресичащите шахти и няколко трапа в пода, предназначени да счупят глезените на бързащия.

Но Осмината избегнаха клопките и продължиха да се изкачват бързо — докато не стигнаха до Втората врата.

Втората врата не бе нищо особено: триметров трап в диорита. Тунелът продължаваше от другата страна — но отсрещният ръб на трапа бе на пет метра.

В двете страни на трапа, напречно на посоката на тунела, зееха два големи отвора, широки по два и половина метра. И никой не смееше да предположи какво можеше да се таи там…