Матю Райли - Седемте смъртоносни чудеса

Уест се намираше в най-южната точка на пещерата, а право срещу него, в северния й край, на стотина метра, бяха европейците — с техните прожектори, войници… и наполовина вдигнатия кран.

Без никакво съмнение обаче, най-впечатляващото в пещерата бе черната като въглен повърхност на диорита.

Скалните стени се издигаха и чезнеха нагоре в мрака, недостъпни дори за прожекторите на европейците. Гледка, от която кожата настръхваше — гигантска черна стена.

Древните египтяни бяха използвали диоритовата жила систематично — бяха изрязали четири тесни перваза в грамадната стена, така че сега лицето на скалата изглеждаше като 30-етажна административна сграда, разделена на четири стъпаловидни тераси. Всеки перваз минаваше по цялата дължина на скалата, но и четирите бяха опасно тесни — широчината им позволяваше най-много двама души да стоят един до друг.

И сякаш това не бе достатъчно опасно, Имхотеп V бе направил дори от тази сама по себе си необичайна конструкция строителен шедьовър, чиято основна цел бе да опази нещо.

Казано накратко, той бе разположил тук стотици капани.

Четирите тесни перваза бяха издълбани под наклон и в края на всеки имаше изсечена в скалата стълба, която извеждаше до следващото ниво.

Единственото изключение бе стълбата в стената между първо и второ ниво — тя бе разположена в геометричния център на пещерата, на равни разстояния от северния и южния вход, сякаш Имхотеп V бе искал да нажежи състезанието между двете съперничещи си групи, пристигнали тук едновременно.

Тъй като всеки тесен перваз бе изсечен в чист диорит, използването на куки за захващане щеше да е безсмислено — зъбците на куката просто не можеха да се захванат за твърдия камък. Следователно, за да стигне догоре, човек трябваше да извърви всеки перваз и да преодолее клопките по него.

А те бяха многобройни!

Лицето на скалата бе осеяно по привидно случаен начин с малки сводести ниши, които несъмнено криеха капани.

Стотици дупки с размер на баскетболна топка съдържаха неизвестно какви смъртоносни течности. Там, където не бе възможно да се изкопае дупка, бяха изкопани дълги извити като змия улеи — приличаха на обърнати комини и завършваха със стеснения, явно готови да облеят с нещо гадно всеки непредпазлив търсач на приключения.

Уест огледа отворите в скалата, носът му надуши характерната миризма на нефт — ясен индикатор за онова, което можеше да се изсипе от някои от тях.

След това погледът му се спря върху другото, което не можеше да остане незабелязано.

Белегът.

Това бе голяма неравна пукнатина, минаваща през цялото лице на скалата — пресичаше первазите, сякаш те не съществуваха. Изглеждаше като пресъхнало речно корито, но не хоризонтално, а вертикално.

В горния си край започваше като единична широка пукнатина, но с приближаване към основата се разклоняваше на два по-малки „белега“.

А в Белега течеше вода — идваше от невидим извор някъде високо.

Пресичането на Белега по всеки от четирите перваза означаваше или да се мине на пръсти по перваза, стеснен от водата до една стъпка, или да се прескочи от едната страна на другата — и в двата случая с неизбежното преминаване пред зловещите дупки в скалата или покрай някоя от нишите.

Ручеят — по-скоро малък водопад — се стичаше по Белега и се вливаше в широко езеро в основата на скалата — езеро, което в момента отделяше групата на Уест от отряда на европейците и приютяваше шейсетина нилски крокодила; някои бяха заспали, други тревожно лазеха през телата на останалите.

А най-горе в колосалната зала имаше малък проход, който водеше до скритото тук съкровище — върха на едно от древните чудеса.

Уест се подаде още малко над ръба на дупката и съсредоточи вниманието си върху европейците и наполовина сглобения им кран.

Десетина мъже тъкмо внасяха в пещерата още части на крана.

Уест забеляза водача на европейската експедиция — йезуита Дел Пиеро: стоеше абсолютно изправен, с ръце зад гърба. Дел Пиеро бе на шейсет и осем години и вече оплешивяваше, но косата му все още бе черна. Очите му бяха призрачно сиви, а по лицето му бяха вдълбани дълбоки бръчки. Имаше строгото изражение на човек, прекарал живота си да гледа намръщено всички.

Но всъщност вниманието на Уест бе приковано върху дребничката фигурка до Дел Пиеро.

Малко момче.

С черна коса и още по-черни очи.

Очите на Уест се разтвориха по-широко. Вече беше виждал това момче. Преди десет години…