Матю Райли - Седемте смъртоносни чудеса

Магьосника сметна за нужно да предупреди:

— Обезглавени тела в основата на стълба могат да означават само едно: остриета в горната част. Внимавайте!

Отново начело, Уест погледна нагоре по новото стълбище.

— О-о-о… Я вижте…

На върха на стълбата имаше наистина впечатляваща постройка: голяма фортифицирана стражева кула, излизаща под наклон от вертикалната стена на 60 метра над водната пропаст.

Древната кула бе стратегически разположена над основния завой в пукнатината. Точно срещу нея, на другата стена, се издаваше кула-близнак, напълно идентична, също така щръкнала от камъка и също така съоръжена със стълбище, което започваше от клетката долу на морско ниво.

Уест направи крачка нагоре по стълбата и изведнъж…

— Ти ли си, Джак? — разнесе се глас.

Уест се извърна.

Гласът не бе на Калис.

Беше дошъл по-отдалече.

От другата страната на пукнатината.

Уест завъртя глава натам.

И видя втори екип на американските специални сили, застанал на отсрещната пътека, пред каменната платформа, водеща до удавящата клетка.

Бяха излезли от страничен изход в каменната стена там — двайсет и четирима въоръжени мъже.

Предвождаше ги мъж към петдесетте, със стоманени черни очи и — гледката беше зловеща — без нос. Беше отсечен в далечното минало и на негово място имаше гротесков безформен чукан.

Но въпреки това отвратително обезобразяване най-силно впечатление правеше облеклото на този мъж.

Беше с обуща със стоманени подметки, като тези на Уест.

Беше облечен в брезентово яке, като това на Уест.

На колана му висяха малки кислородни бутилки, също както при Уест.

Единствената разлика беше в каската му — неговата бе лека каска на пещерняк, докато тази на Уест бе пожарникарска.

Също така бе по-възрастен от Уест, по-спокоен и по-уверен. Малките му черни очи излъчваха опитност.

Това бе човекът, от когото Уест се страхуваше повече от всеки друг човек на земята. Човекът, който бе последният командир на Уест в армията. Човекът, който веднъж го бе зарязал като мъртъв в равнините около Басра в Ирак.

Навремето беше командир на отряд „Делта-6“, най-добрите сред групите „Делта“, но сега бе командир на ГЕС — определено най-добрите специални сили на света.

Полковник Маршал Джуда.

В момента Уест и хората му се намираха малко по-напред от Джуда.

Тъй като пътеките от двете страни на пролуката бяха практически идентични, това означаваше, че Уест се намира един капан по-напред. Джуда тепърва трябваше да преодолее удавящата клетка откъм своята страна и току-що бе стъпил на каменната стълба там, когато…

… надолу полетяха трите набучени с бронзови пирони дървени топки.

Но това изобщо не го впечатли.

Той само кимна на трима от хората си и те бързо и компетентно издигнаха солидна барикада от триножници между отряда и застрашително търкалящите се надолу топки.

Титановата сплав на триножниците бе достатъчно здрава, така че когато топките се удариха в нея една след друга, бяха отклонени безобидно към водата.

През цялото това време Джуда не бе свалил погледа си от Уест.

— Как спиш напоследък, Джак? Продължаваш ли да сънуваш онзи вулкан? — обади се той. — Преследва ли те биенето на барабани и монотонно пеене?

Застанал от другата страна на пукнатината, Джак бе смаян. Как бе възможно Джуда да знае…

Реакцията му бе точно онази, която Джуда бе очаквал. Устните му се извиха в тънка студена усмивка.

— Знам дори повече от това, Джак. Повече, отколкото си в състояние да предположиш.

Уест бе смутен, но се постара да не го покаже.

Не успя.

Джуда кимна към пожарникарската каска, която Уест бе сложил на главата си.

— Още ли използваш тази пожарникарска шапчица, Джак? Знаеш, че никога не съм го одобрявал. Много е неудобна на трудни места. Нямаш представа каква болка за учителя е да види ученикът му да използва детински методи.

Уест не удържа и вдигна поглед към козирката на каската си.

Джуда продължи словесната си атака с явното намерение да постигне психологическо предимство.

— Изглежда, сме в нещо като съревнование тук, Джак. Смяташ ли, че ще можеш да ме изпревариш? Сериозно ли допускаш, че ти можеш да изпревариш мен?

— Всички — тихо каза Уест на хората си, без да сваля поглед от Джуда. — Трябва да го направим на бегом. Сега… Тръгвай!

Екипът на Уест се втурна нагоре по стълбището, на върха на което се намираше стражевата кула.

Джуда спокойно кимна на хората си и те без забавяне започнаха да монтират дълъг висящ мост, който трябваше да мине покрай тяхната удавяща клетка, за да стигнат до стълбата откъм тяхната страна.