Матю Райли - Седемте смъртоносни чудеса

Три дървени топки с диаметър около метър и видимо тежки изскочиха през отвора една след друга. Всяка бе обкована със стотици стърчащи бронзови гвоздеи.

И всяка вероятно тежеше поне 100 килограма.

Топките заподскачаха по стълбището, набираха скорост.

Уест вдигна Лили в ръцете си.

— След мен! Бързо!

Екипът се хвърли отчаяно надолу, преследван от топките.

И от прибързалия да излезе от тунела командос.

Уест стигна в основата, където бе монтираният под странен усукан наклон мост.

Скочи на него заедно с Лили. Дългоух, Магьосника и Стреч ги последваха.

Командосът също бе бързоног и — преследван от топките — с лекота прескочи двете препятствия и едва не настигна Мечо Пух, който пъхтеше последен.

В последния миг обаче, Мечо Пух с отчаян скок се хвърли напред и стъпи на клатещия се висящ мост. Командосът се опита да последва примера му, но в секундата, в която тялото му излетя във въздуха, първата от трите топки заби гвоздеите си в него. Последваха я другите две, които се забиха в перилата на моста и се отклониха към водата.

— Уф… — въздъхна Мечо Пух и легна на моста.

— Хайде, Пух! — извика Уест. — Моментът не е подходящ за почивки.

— Почивка? Почивка! Малко милост към онези, които нямат твоята енергичност, капитан Уест. — Пух простена, надигна се с мъка и забърза след останалите.

Минаха по висящия мост на нацистите и излязоха на доста широка каменна платформа, отделена от следващия я по големина камък за стъпване с около метър и половина ивица вода.

На други метър и половина по-нататък имаше друго стълбище, този път водещо нагоре. Но до стълбището не бе лесно да се стигне, тъй като първото му стъпало се намираше на два метра над водовъртежа — а това бе невъзможен скок.

По-големият проблем обаче се намираше над самия камък.

Над него висеше голяма кубична клетка, готова да се стовари в мига, в който някой стъпи върху камъка.

— Това е потъваща клетка — обясни Магьосника. — Скачаме на камъка, клетката се спуска върху нас и ни заклещва. После цялата платформа — заедно с клетката — се потапя под водата и ни удавя.

— Но това е единственият начин да минем… — започна Зоуи.

Стреч, беше в ариергарда, подвикна:

— Измислете по-бързо нещо — Калис вече е тук!

Уест се извърна…

… и видя Калис да се показва от пещерата сифон: вече беше на стълбата, по която току-що се бяха спуснали.

— Какво мислиш, Джак? — попита Магьосника.

Уест захапа устна.

— Хммм… Не можем да преодолеем с плуване заради водовъртежа. А не можем и да заобиколим — стената тук е гладка като полирана. Като че ли няма начин да…

Вдигна поглед към изкачващата се стълба, оттатък камъка за стъпване под потъващата клетка.

Там лежаха три трупа на нацисти… обезглавени. Но по-нататък… по-нататък видя нещо друго…

Квадратен отвор в стената, покрит с паяжина.

— Като няма начин да се избегне — продължи да размишлява той на глас, — значи няма да го опитваме. Магьосник… Кладенецът на тамплиерите в Малта. Където намерихме свитъците от Музейона. Това е. За да минеш през капана, трябва да влезеш в него.

— Да предприемем нещо най-сетне — настоя Стреч. — Калис е по средата на стълбата…

Зоуи погледна Уест.

— Да влезеш в клопката, за да я избегнеш? Какво искаш да кажеш?

— Побързайте! — извика Стреч. — „Кос“-овете не вършат работа на близка дистанция.

Калис се приближаваше към тях, следваха го деветима души. Разделяха ги някакви си трийсетина метра и разстоянието бързо се съкращаваше.

— Окей — каза Уест. — Трябва да ми се доверите. Няма време да го правим по групи, така че тръгваме заедно.

— Всичко или нищо, така ли, Джак? — обади се Зоуи.

— Нямаме избор. Пригответе минибутилките. След това скачаме на камъка. Готови… сега!

И всички скочиха едновременно.

Осмината се приземиха като един на широкия камък…

… и в същия миг гигантската клетка започна да пада, обхвана ги като огромна мишеловка, прикова ги под огромната си тежест…

… и целият камък — квадрат със страна три метра — започна да се спуска в кипящите води на водовъртежа!

— Господи, ако знаеш колко се надявам да си прав, Джак! — извика Зоуи, сграбчи малката кислородна бутилка от колана си и поднесе наустника до устата си. От този вид бутилки се дишаше също както с маска и нормален кислороден резервоар, с разликата, че въздухът в тях стигаше за не повече от три минути.

Клетката се спусна на едно коляно дълбочина.