Матю Райли - Седемте смъртоносни чудеса

— Нали знаеш: „Не застрелвай приносителя на вести“.

— Не виждам защо да не го направя — невъзмутимо контрира Уест и след няколко секунди увереното изражение на Стрелеца поувехна. — Не ми харесва, когато ми налагат нещо, Бен — продължи след кратка пауза Уест, — но истината е, че нямаме особен избор.

— Работата е дебела, Джак — сериозно каза Стрелеца. — Става дума за държавни интереси. За съдбата на света и така нататък. Тази конфронтация между Европа и Щатите набира сили от много време. Нека си го кажем направо — Израел винаги е обичал да държи пръст на пулса. Ако това ще ти помогне да се чувстваш по-добре, Джак, моите заповеди са да се поставя изцяло под твое командване.

Джак обмисли чутото.

— Добре. Условията са: никакъв контакт, никакво докладване в Мосад, докато мисията не приключи.

— Но аз трябва да се обаждам там от време на време…

— Казах: никакъв контакт с Мосад, преди мисията да е приключила, или ще ти пръсна мозъка още тази секунда, Бен.

Стрелеца вдигна ръка и се усмихна.

— С това не мога да споря. В такъв случай — разбрахме се.

Хората от екипа бяха смаяни, но от друга страна, разбираха, че нямат особен избор: или трябваше да приемат Стрелеца в редиците си, или израелците щяха да информират американските си приятели за мисията.

Никой нямаше представа как ги бяха открили… но от друга страна, Мосад е най-безмилостната и ефикасно действаща разузнавателна служба на света. Те просто знаят всичко.

Беше също така очевидно, че Израел по някакви съображения не желае Пирамидионът да попада нито в ръцете на Америка, нито в тези на Европа, а това означаваше, че Израел има свой интерес в успеха на мисията. Но означаваше ли това, че могат да имат доверие на Израел и Стрелеца?

Първоначално никой не говореше със Стрелеца, срещу което винаги хладнокръвният евреин като че ли не възразяваше.

Но никой не може да живее във вечно отчуждение, така че един ден той отиде при заловилия се да ремонтира нещо Уест и по този начин стана част от екипа.

Малко по малко, в течение на доста месеци, чрез работа и съвместни тренировки с другите, той бе приет като един от тях.

Имаше обаче един човек, който не спря да се отнася към Стрелеца с подозрение.

Саладин.

Като арабин и мюсюлманин, той изпитваше вродено недоверие към евреина, но също като останалите приемаше присъствието му в Кения за неизбежно.

Обичаше да казва, че макар да му се налага да се примири с присъствието на Стрелеца, тази необходимост не означава, че това трябва да му харесва.

Междувременно развитието на Лили набираше скорост.

Тя винаги бе любознателна и наблюдателна.

Следеше Саладин, когато той излизаше от големия обор и влизаше в работилницата за експлозиви. Той беше толкова сладък, че вече го бе нарекла Мечо Пух.

Следеше как новодошлият — Стрелеца — отива на заграденото място, което използваха като полигон, и тренира стрелба с дългата си карабина „Барет“ по далечни цели… и всеки път улучва. Наблюдаваше го внимателно дори когато разглобяваше карабината. Той беше толкова висок и слаб, че започна да го нарича Стреч (освен това беше забелязала, че Мечо Пух и Стреч не си проговарят, макар да нямаше представа защо).

Следеше как Шамана се набира на лост. Още от малка се бе влюбила в навитите му кичури. Той стана Фъзи.

Следеше как двамата най-млади воини — Матадор и Убиеца — тичат заедно. И те вече имаха нови позивни: Ноди и Дългоух.

И разбира се, следеше Зоуи.

Зоуи беше нейният идол.

Понеже бе единствената двайсетинагодишна жена, която Лили познаваше, нямаше нищо чудно в това, че тя се превърна в неин модел за подражание.

А на Зоуи Кисан си заслужаваше да се подражава. Тя бе по-издръжлива от мъжете, беше по-съобразителна от тях по време на вечерните дискусии и Лили често я заварваше да чете исторически книги до късно нощем.

Нямаше нищо неестествено, че Лили често сядаше в кресло до нея и… заспиваше над разтворена книга — опитваше се да имитира симпатичната ирландка.

И как иначе можеше да я нарече Лили, ако не Принцеса Зоуи.

Но най-голямо удоволствие на Лили й носеше да наблюдава Джак Уест-младши.

Тя никога нямаше да забрави онзи ден през 2000 година, когато Магьосника даде на Уест блестящата му нова ръка.

С помощта на Зоуи, Магьосника прекара целия ден в съединяването на високотехнологичната ръка към левия лакът на Уест. От време на време спираше, намръщваше се и казваше нещо от рода на: „Микропроцесорът на ръката се смущава от нещо. Азиз, би ли изключил телевизора, ако обичаш“. Накрая смени някакви работни честоти и ръката заработи така, както бе искал.